Най-удивителното на тази вечеря беше броят на децата. Тъй като Йод Бурбонски беше поставил едно условие: да присъствува и малката Жана, като компенсация за оскръблението, което бе понесла на събранието Граф дьо Поатие бе сметнал за необходимо да доведе трите си дъщери, Валоа пък — най-малките си издънки, граф д’Еврьо — сина си и дъщеря си, които още си играеха на куклен театър, а престолонаследникът на Виеноа — малкия „престолонаследник“ Гиг, годеника на третата дъщеря на регента, както и Луи Бурбонски — ония от децата си, които можеха да ходят… Не можеха да се оправят с малките имена: гъмжеше от Бланш и Изабел, от Шарл и Филип. Когато някой извикаше: „Жана!“, шест главички се обръщаха едновременно.
Всички тези братовчедчета бяха предназначени да се изпоженят помежду си в услуга на политическите комбинации на бащите си, които на свой ред също са били оженени така, в най-тясно кръвосмешение. Колко разрешения трябваше да искат от папата в името на териториалните интереси и в ущърб на декретите на религията! И колко нови хромави и нови безумни можеха да се очакват! Единствената разлика между потомците на Адам и на Капетите беше, че във френското кралско семейство все още избягваха да женят братя и сестри.
Престолонаследничето и годеницата му, малката Изабел дьо Поатие, която скоро щяха да наричат не иначе, а Изабел Френска, предлагаха гледката на най-разнежващо разбирателство. Те ядяха от една и съща чиния. Престолонаследничето избираше за бъдещата си съпруга най-хубавите парченца от задушената змиорка, като бъркаше усърдно в соса и й ги пъхаше насила в устата, като цапаше цялото и лице. Другите деца много им завиждаха, защото бяха вече узаконена двойка. Щяха да им отделят малък личен апартамент с конен и пеш прислужник и с камериерки.
Жана Наварска не ядеше нищо. Нейното присъствие на това угощение беше наложено и тъй като децата първи отгатват чувствата на родителите си и преувеличиват външния им израз, всички братовчедчета на нещастното сираче се отвръщаха от него. Жана беше измежду най-малките. Беше само на пет години. Като се изключат русите й коси, тя с много свои черти започваше да прилича на майка си — изпъкнало чело, високи скупи. Самотно дете, което не умееше да играе и живееше между слуги в огромните празни зали на Нелския дворец, тя никога още не беше виждала толкова много хора събрани заедно, нито беше чувала такъв шум от гласове и съдове. Затова гледаше със смесица от възхищение и страх разхищението на какви ли не храни, изсипвани безспир върху масите с щръкнали край тях чревоугодници. Тя чувствуваше, че не е обичана. Ако зададеше някой въпрос, никой не й отговаряше. Макар и да беше съвсем малка, беше вече достатъчно развита умствено, за да си помисли: „Баща ми беше крал, майка ми — кралица. И двамата умряха и вече никой не говори с мен.“ Тя никога нямаше да забрави тази вечеря във Венсен. Колкото по-високи ставаха гласовете, колкото по-дружно ехтяха смеховете, тъжното настроение на малката Жана, отчаянието й на това угощение на исполини, все повече я гнетяха. Луи д’Еврьо, който отдалеч видя, че всеки миг ще заплаче, подхвърли на сина си:
— Филип, погрижи се малко за братовчедка си Жана!
Тогава малкият Филип се опита да подражава на престолонаследничето и напъха между устните на съседката си едно парче чига с портокалов сос, което тя изплю презрително върху покривката.
Тъй като виночерпците пълнеха безспир високите чаши, скоро стана очевидно, че тези дечурлига, облечени в брокат, ще се изпоразболеят и още след шестото ядене ги пратиха да играят в дворовете; Така че и с кралските деца се случи онова, което се случва с всички деца по света по време на празничните вечери: бяха лишени от любимите си неща — сладкишите, тортите и плодовете.
Веднага щом свърши пиршеството, Филип дьо Поатие хвана подръка Бургундския херцог и му каза, че би желал да разговаря насаме с него.
— Да хапнем захаросаните фъстъци и бадеми другаде, братовчеде. Елате и вие с нас, чичо — добави той, като се обърна към Луи д’Еврьо.
Поатие извика и Гийом дьо Мело, съветник на херцога, та двете страни да бъдат представени по равно. Филип заведе тримата мъже в една малка съседна зала, където, докато им поднасяха подсладено вино и захаросани бадеми, той започна да обяснява колко желае да стигне до споразумение и какви са предимствата на правилника за регентството.
— Именно защото знаех, че сега духовете са възбудени — каза той, — нарочно отложих окончателното решение до пълнолетието на Жана. Дотогава ще са минали десет години, а вие знаете не по-зле от мен, че за десет години мненията доста се променят, макар само за това, че хората, които са защищавали най-крайните, могат случайно да умрат. Така че смятах, братовчеде, че служа на вашата кауза, като постъпвам по този начин, а ми се струва, че зле разбрахте намеренията ми. Тъй като Валоа и вие засега не можете да постигнете съгласие, защо да не се споразумеете поотделно с мен?