— Ще видим, когато стигнем дотам — казах. — Ако стигнем дотам.
Обсъждането приключи, когато пристав Чан дойде до вратата на килията и каза, че е време да ме връща в съдебната зала за началото на заседанието.
Когато заседанието продължи, започнах с възражение срещу продължаващите подвеждащи въпроси на Бърг при разпита на детектив Друкър. Както и бях очаквал, това предизвика яростен отговор от страна на Бърг, която нарече оплакването неоснователно. Съдията прие аргумента ѝ и каза:
— Защитата знае, че е неоснователно да възразява след приключване на заседанието.
— Ако съдът няма нищо против — казах аз, — възражението ми цели да обърне внимание, че това започва да се повтаря. Не е неоснователно и мислех, че указание от съда може да му сложи край. Но защитата няма никакъв проблем да прави конкретно възражение всеки път.
— Добре, правете го, господин Холър.
— Благодаря, ваша чест.
Диспутът отне десетина минути и малко разстрои играта на Бърг, когато тя се обърна пак към Друкър на свидетелската банка и продължи да го разпитва. Тъй като не искаше да ми прави удоволствието да предявя основателно възражение към формата на въпросите ѝ, тя много внимаваше и не бързаше. Точно това бе целта ми и се надявах забавянето ѝ да увеличи още повече умората на току-що наобядвалите се съдебни заседатели.
Но всички тези усилия се оказаха напразни, когато час след началото на заседанието Бърг ми поднесе на тепсия всичко необходимо, за да управлявам аз времето. Накара Друкър да обясни що за човек е бил Сам Скейлс към момента на убийството и Друкър разказа как е научил, че Скейлс е използвал псевдонима Уолтър Ленън и е намерил молби за издаване на кредитни карти и последвалите сметки след това на името и адреса, използвани последно от Скейлс. Бърг поиска да представи документ като веществено доказателство на прокуратурата, а аз се наведох към Маги и прошепнах:
— Ние получихме ли това?
— Не знам — отвърна Маги. — Не мисля.
Бърг ни донесе копия, след като остави такива на съдебния секретар. Сложих листовете на масата между Маги и мен и бързо ги прегледах. Едно дело за убийство генерира огромно количество документи и понякога ти трябва човек на пълен работен ден само за да ги следи. Този случай не беше по-различен. Освен това Маги бе заместила Дженифър само преди две седмици. Нито един от двама ни не познаваше всички документи. Това бе повече работа на Дженифър, отколкото моя, защото исках у мен в затвора да остава минимален брой документи.
Но бях сигурен, че никога не съм виждал тези листове.
— У теб ли е докладът за споделените доказателства? — попитах.
Маги бръкна в куфарчето си и извади папка. Намери разпечатка с описания от по един ред на всички документи, получени от Окръжната прокуратура. Прокара пръст по колоната, провери и втората страница.
— Не, не са тук.
Веднага станах.
— Възразявам! — заявих със страст, каквато рядко показвах в съдебната зала.
Бърг спря насред въпроса си към Друкър. Съдията се стресна, все едно метална врата на килията се е затръшнала с огромна сила.
— Какво е възражението ви, господин Холър? — попита тя.
— Госпожо съдия, прокуратурата отново съзнателно нарушава правилата за споделяне на доказателства — казах. — Усилията ѝ да държи защитата далече от доказателствата, до които тя по право би трябвало да има достъп, са умопомрачителни по своята…
— Ще ви спра тук — каза бързо съдията. — Да не го правим пред съдебните заседатели.
Уорфийлд каза на съдебните заседатели, че съдът излиза в кратка следобедна почивка, и ги помоли да се върнат след десет минути.
Зачакахме заседателите, които бавно тръгнаха към изхода на залата. Гневът ми нарастваше с всяка секунда тишина. Уорфийлд изчака вратата да се затвори след последния заседател и най-накрая се зае със ситуацията.
— Добре, господин Холър — каза тя. — Сега говорете.
Бях се надявал да изфабрикувам тактика за забавяне, която да отложи най-неблагоприятната за мен част от показанията на Друкър за понеделник, когато щях да мога да реагирам и да смекча ефекта навреме. Не ми пукаше дали забавянето ще е легално, но току-що ми бе поднесен факт за нарушаването на правилата за споделяне на доказателства, за какъвто бих могъл само да си мечтая. Вдигнах го и го размахах.
— Госпожо съдия, това е невероятно — започнах аз. — След всичките проблеми, които имахме със споделянето на доказателствата, те отново го направиха. Никога не съм виждал тези документи, не са включени в никой от списъците, те са пълна изненада. И сега са веществени доказателства? Искат съдебните заседатели да ги видят, но не са ми ги дали предварително, а аз съм този, когото съдят за убийство. Моля ви се, госпожо съдия. Как може това да се случва отново и отново? И то без санкции, без възражения!