Тръгнах към масата на защитата и седнах. Прошепнах на Маги:
— Представи си да паднеш в лайна и да излезеш миришещ на рози.
— Сега доволен ли си, че не ти позволих да симулираш хранително отравяне? — попита тя.
— О, това е част от поверителността между адвокат и клиент, никога повече не го споменавай.
— Устата ми е заключена. Ще напиша предложение и ще го внеса. Ами санкциите?
— Мисля, че току-що бяха наложени. Отлагането за понеделник е голяма точка за нас.
— Значи без санкции?
— Не съм казал такова нещо. Никога не се пропуска възможност за искане на санкции срещу щата. Прекалено голяма рядкост е, за да се откажа. Но не искам обявяване на процеса за несправедлив, а и ако това, което казва Айсберга за ключовото значение на доказателството за тезата ѝ за специалните обстоятелства, е вярно, съдията няма да го изключи. Нека помислим малко — имаме цял уикенд. Ще взема разпечатките и утре ще ги прочета, може би ще ми хрумне нещо. Може ли да дойдеш до Двете кули в неделя?
— Ще дойда. Може би преди това ще се видя с Хейли за обяд.
— Добре. Завиждам ти.
Вратата на залата се отвори и заседателите започнаха да сядат на двата реда, запазени за тях. Това бе краят на втория ден и според мен все още водех в резултата.
42.
Неделя, 23 февруари
Поведоха ме към една от стаите за срещи с адвокати малко преди три часа. Надзирателят, който ме свали долу, носеше маска в тон със зелената му униформа. Това ми даде да разбера, че предпазното средство е официално разпространено от шерифската администрация, знак, че приближава наистина опасна болест.
Маги вече ме чакаше. Тя също носеше маска.
— Шегуваш ли се? — попитах. — Това истина ли е? Някаква нова болест?
Тя не каза нищо, когато надзирателят ме поведе към един стол и махна белезниците ми. След това изрецитира правилата.
— Никакво докосване — каза като робот. — Никакви електронни устройства. Камерата е включена. Не предава звук, но ще ви виждаме. Ако станете от стола, ще влезем. Ясно?
— Да — казах.
— Ясно — потвърди Маги.
Той излезе и заключи отвън. Погледнах към камерата, качена на тавана в ъгъла. Въпреки скандала и вътрешното разследване, които бях предизвикал, тя все още си беше на мястото и от нас се очакваше да приемем на доверие, че никой не подслушва разговора ни.
— Как си, Мики? — попита Маги.
— Притеснен съм — казах. — Всички носят маски, само аз не.
— Няма ли телевизор в твоя модул? Си Ен Ен? В Китай умират хора. Мислят, че болестта може вече да е тук.
— Промениха програмите и сега в дневната пускат само И Ес Пи Ен и „Фокс Нюз“.
— „Фокс“ са си заровили главите в пясъка. Просто пазят президента, който продължава да твърди, че всичко ще е наред.
— Е, щом той го казва, сигурно е истина.
— Разбира се.
Видях, че е наредила документите на масата пред себе си, и попитах:
— Откога си тук?
— Не се тревожи за това — отвърна тя. — Свърших малко работа.
— Видя ли се с Хейли днес?
— Да, обядвахме в „Смокиня“. Там е хубаво.
— Обичам да ходя там. Липсва ми. Липсва ми да съм с нея.
— Ще излезеш оттук, Мики. Имаме силна защита.
Само кимнах. Щеше ми се да мога да видя цялото ѝ лице, за да я разгадавам по-добре. Дали просто ми повдигаше духа, или наистина вярваше в това, което казваше?
— Знаеш ли, не съм го пипнал, каквото и да е това — казах. — Вирусът. Няма нужда да нося маска.
— Може и да не знаеш, че си се заразил — каза тя. — Както и да е, не за теб се тревожа. А от въздуха в това място. Казват, че затворите и арестите са най-уязвими. И авиолиниите. Поне вече не се качваш в онези автобуси на път за и от съда.
Кимнах отново, наблюдавах я. Маската подчертаваше тъмните ѝ пронизителни очи. Тези очи първи ме привлякоха към нея преди двайсет и пет години.
— Според теб накъде ще поеме Хейли? — попитах. — Прокурор или адвокат?
— Трудно е да се каже — отвърна тя. — Всъщност не знам. Ще реши сама. Но каза, че тази седмица няма да ходи на лекции. Иска да те гледа през цялото време в съда.