А сегашният скандал с подслушванията водеше до нови разследвания и позор. Най-вероятно федералните щяха да се върнат в играта и новата година със сигурност щеше да донесе истинска благодат на адвокатите, които се опитваха да отменят присъди, засегнати от незаконната дейност.
Това удвои решимостта ми да не се връщам в Двете кули. Всеки надзирател в затвора щеше да знае, че последният скандал, който ги е сполетял, е бил причинен от мен. Можех ясно да си представя отмъщението, което ме очакваше, ако ме върнат.
Най-накрая получих обаждане от Хари Бош. Не го бях чувал отпреди Коледа, въпреки че му бях оставил съобщения с поздравления за празниците и бях поискал да ми сподели новини за неговата част от разследването. Знаех, че нищо не му се е случило — дъщеря ми бе докладвала, че го е видяла в къщата му, когато гостувала на братовчедка си Мади за ваканцията. И сега най-накрая той се обади. Изглежда, нямаше представа за усилията ми да се свържа с него през последните седмици. Просто каза, че имал нещо, което искал да видя. Все още бях у дома и пиех втората си чаша кафе с Кендал и той се съгласи да намине и да ме вземе.
Поехме на юг с джипа му „Чероки“, онзи с квадратната форма и двайсет и пет годишното окачване. Друсане, тракане и търкаляне: колата друсаше всеки път, когато гумите ѝ докосваха ръб на асфалта, тракаше на всяка дупка и заплашваше да се изтърколи на всеки ляв завой, когато остарелите ѝ амортисьори се огъваха и тя се накланяше надясно.
Беше пуснал новините по Кей Ен Екс и притежаваше свръхестествената способност да поддържа разговора, докато от време на време слушаше с едно ухо радиото и коментираше актуалните събития. Дори когато намалявах звука, за да отговоря, той пак го увеличаваше.
— Е — казах, след като слязохме от възвишенията. — Къде отиваме?
— Искам първо да го видиш — каза Бош.
— Надявам се, че е за Опаризио. Искам да кажа, че ти работеше по него и след това изчезна за почти месец.
— Не съм изчезвал. Работех по случая. Казах ти, че ще се обадя, когато имам нещо, и сега мисля, че имам.
— Е, надявам се, че е връзка със Сам Скейлс и случая. Иначе всичко е било напразно.
— Скоро ще разбереш.
— Може ли поне да ми кажеш колко далече отиваме? За да уведомя Лорна кога ще се върна.
— Остров Терминал.
— Какво? Няма да ме пуснат с това нещо на глезена.
— Няма да влизаме в затвора. Просто искам да ти покажа нещо.
— И снимка няма да свърши работа.
— Не мисля.
Известно време пътувахме в мълчание. Бош пое по 101 магистрала на юг към центъра и след това се качи на 110-а, която отиваше право на остров Терминал край пристанището на Лос Анджелис. В прекъсването на разговора нямаше нищо неловко или неудобно. Все пак бяхме братя и се чувствахме добре, докато си мълчахме. Бош слушаше новините, а аз изключих съзнанието си за тях и се замислих за случая. Щяхме да се явим на съдебен процес само след шест седмици, а аз все още нямах основания за защита. Бош може и да мълчеше, но поне имаше нещо, което искаше да ми покаже. Другият ми детектив, Сиско, поддържаше редовно контакт с мен, но усилията му да проучи Сам Скейлс засега бяха безуспешни. Струваше ми се, че само след седмица ще извърша немислимото: да се откажа от правото си на бързо производство и да поискам време, удължаване. Но се тревожех, че подобна молба би била прекалено издайническа. Тя щеше да покаже отчаяние, паника и може би дори признание за вина — бих се държал като човек, който се опитва да отложи неизбежното.
— Къде, по дяволите, е Ухан? — попита Бош.
Думите му ме спасиха от спускането в спиралата на мислите ми.
— Кой? — попитах.