— Знаеш защо си тук, в отделението със строг режим, а не в модула за банди, нали? — попитах. — Всеки момент ще те извадят оттук, ще те вкарат в стая и ще ти зададат големия въпрос. Кой беше в колата при теб в онзи ден?
Посочих дебелата папка.
— Тук няма нищо, което да ти помогне — казах. — Остава ти единствено да се споразумееш за присъдата, като назовеш имена.
Прошепнах последната част от изречението. Но Кесада не отговори толкова тихо.
— Това са глупости! — извика той.
Погледнах към огледалото, което ни отделяше от контролния център горе, макар да знаех, че не мога да видя нищо през него. След това се обърнах към Кесада и видях, че вените на врата му започват да пулсират — беше очевидно дори под мастилената огърлица от надгробни камъни по него.
— Успокой се, Едгар — казах. — Каза ми да прегледам делото ти и това и правя. Не съм ти адвокат. Наистина трябва да говориш с него за…
— Не мога да се обърна към него — отвърна Кесада. — Холър, нищо не разбираш!
Взрях се в него и най-накрая разбрах. Адвокатът му се контролираше от същите хора, които трябваше да издаде: Бялата ограда. Ако се обърнеше към него, почти със сигурност щеше да последва организирана от мексиканската мафия наказателна акция срещу доносника, независимо дали се намира в отделение със строг режим, или не. Говореше се, че Ла Еме, както бе известна тя, може да стигне до всеки затворник в Калифорния.
Звънецът буквално ме спаси. Чу се сигналът, оповестяващ, че остават пет минути до времето за лягане. Кесада се пресегна през масата и грабна грубо документите си. Беше приключил с мен. Стана, докато все още подреждаше листовете в прилежна купчина. Без да ми благодари или да ме напсува, пое към килията си.
И аз поех към моята.
3.
В осем вечерта желязната врата на килията ми автоматично се плъзна и се затвори с металически звук, който разтресе цялото ми същество. Всяка вечер минаваше през мен като товарен влак. Бях в ареста вече пет седмици и това бе нещо, с което не можех и не исках да свиквам. Седнах върху дебелия десет сантиметра матрак и затворих очи. Знаех, че лампата ще остане светната още един час, и трябваше да използвам това време, но това бе моят ритуал. Опитвах се да се изолирам от силните звуци и страхове. Да си напомня кой все още съм. Баща, адвокат, а не убиец.
— Изкара акъла на К.
Отворих очи. Беше Бишоп от съседната килия. Високо на стената имаше вентилационна шахта с решетка, която отделяше двете помещения.
— Нямах такова намерение — казах. — Предполагам, че следващия път, когато някой потърси адвокат в затвора, просто ще си пасувам.
— Добър план — каза Бишоп.
— И между другото — ти къде беше? Нещата вървяха към „убий вестоносеца“. Огледах се, Бишоп го нямаше никакъв.
— Не се тревожи, приятел, бях се погрижил за теб. Наблюдавах отгоре от парапета. Пазех ти гърба.
Плащах на Бишоп по 400 долара на седмица за закрила, парите предавах в брой на неговата приятелка и майка на сина му в Ингълуд. Закрилата му се простираше в осмоъгълното отделение със строг режим, където се намирахме: две нива, двайсет и четири самостоятелни килии и двайсет и двама арестанти, които представляваха различни нива на заплаха към мен.
През първата нощ Бишоп ми бе предложил или да ме закриля, или да ме набие. Не преговарях повече. Обикновено се навърташе наблизо, когато бях в дневната, но не го бях видял на парапета на втория етаж, когато съобщавах на Кесада лошите новини за делото му. Знаех много малко за Бишоп, защото не задавах въпроси в затвора. Тъмночерната му кожа криеше татуировките до такава степен, че бях започнал да се чудя дали изобщо има такива. Но успях да разчета името на бандата му, изписано по кокалчетата и на двете му ръце.
Бръкнах под леглото за кутията, в която се намираха документите от собственото ми дело. Първо проверих ластиците. Бях увил всяка от четирите купчинки с по два ластика хоризонтално и вертикално, които се кръстосваха на определено място върху най-горния лист. Така разбирах дали Бишоп или някой друг се е промъквал и ми е ровил в нещата. Някога имах клиент, който за малко да бъде осъден за предумишлено убийство, защото затворнически доносник се бе докопал до папките в килията му и бе изчел достатъчно улики, за да състави убедително, макар и фалшиво самопризнание, което твърдеше, че клиентът ми е направил пред него. Бях си научил урока. Поставях капани от ластици и щях да разбера, ако някой ми е ровил в книжата.