Сега самият аз бях изправен пред обвинение в предумишлено убийство и действах pro se — защитавах себе си. Знаех какво е казал Линкълн, а вероятно и много други мъдри мъже преди него. Може би наистина клиентът ми беше глупак, но не можех да си представя да предам бъдещето си в нечии други ръце, освен собствените си. Затова по делото „Щат Калифорния срещу Дж. Майкъл Холър“ щабът на защитата беше в килия 13, ниво К-10 в мястото за излежаване на наказания „Двете кули“.
Извадих купчината с молбите от кутията и свалих ластиците, след като се уверих, че документите не са били пипани. Изслушването им бе насрочено за следващата сутрин и исках да се подготвя. Имах три искания към съда, като първото бе за по-ниска гаранция. Тя бе определена на тревожната сума от 5 млн. долара, като обвинението успя да се обоснове, че не само има вероятност да се укрия, но и представлявам заплаха за свидетелите по делото, защото познавам местната съдебна система като петте си пръста. Не ми помогна и това, че съдията, който гледаше мярката за неотклонение, бе почитаемият Ричард Ролинс Хейгън, а аз бях обжалвал успешно две негови присъди по предишни дела. Имаше да ми връща и се съгласи с молбата на обвинението да увеличи повече от два пъти препоръчителната гаранция от 2 млн. за предумишлено убийство.
Но разликата между 2 и 5 милиона вече нямаше значение. Трябваше да реша дали искам да вложа всичко, което имах, в свободата си или в защитата си. Реших да е второто и бях настанен в Двете кули, тъй като подлежах на специална закрила като служител на съдебната система, който има потенциални врагове във всички обикновени затвори.
Но утре щях да се изправя пред различен съдия — за когото смятах, че пътищата ни не се бяха пресичали — и да поискам намаляване на гаранцията. Имах и още две молби и сега преглеждах записките си, за да мога да пледирам пред съдията, без да чета.
По-важна беше другата молба, която обвиняваше прокуратурата в укриване на информация и улики, които имах право да знам, както и съмнението в основателната причина на полицията за спирането, довело до ареста ми.
Предполагах, че съдия Вайолет Уорфийлд, която бе получила случая при случайното разпределение, ще сложи ограничение във времето за дискусиите по всички молби. Трябваше да съм подготвен, да говоря сбито и по същество.
— Хей, Бишоп? — казах. — Буден ли си още?
— Буден съм — отвърна Бишоп. — Какво има?
— Искам да се упражня с теб.
— Какво да упражниш?
— Аргументите си, Бишоп.
— Това не е част от сделката ни, човече.
— Знам, но скоро ще угасят лампите, а не съм готов. Искам да слушаш и да ми кажеш какво мислиш.
В този момент светлините на етажа угаснаха.
— Добре — каза Бишоп. — Да чуем. Но за това ще платиш допълнително.
4.
Понеделник, 2 декември
Сутринта се качих в първия автобус за съда, след като закусих със сандвич с евтин салам и натъртена червена ябълка. Всяка сутрин закуската беше еднаква, през повечето време същото се сервираше и на обяд. За петте седмици тук бях извадил късмет да ям нещо друго само на Деня на благодарността, тогава саламът бе сменен с резен пуешка шунка, която бе поднесена и на трите хранения. Вече бях преминал прага на отвращението от храната в Двете кули. Яденето бе просто рутина и бързо и с лекота преглъщах всяка закуска и всеки обяд. Но въпреки това по мои изчисления бях отслабнал с между пет и десет килограма по време на ареста и гледах на това като на влизане във форма за битката на живота си.
В автобуса бях заедно с трийсет и осем други арестанти, повечето отиваха на сутрешните мерки за неотклонение. Бях виждал ококорените уплашени погледи на клиентите си, когато се срещах с тях за консултация преди първото явяване пред съда. Но това винаги бе ставало в съда и винаги аз ги успокоявах и подготвях за предстоящото. А в автобуса бях обграден от всичко това. Мъже, изправящи се пред първия си сблъсък със затвора. Мъже, заключвани многократно преди това. Усещането за отчаяние витаеше и около новаците, и около рецидивистите.
Установих, че пътуванията ми към и от съда с автобуса ме изпълват с най-голям страх. Спътниците се избираха на случаен принцип. Бишоп го нямаше до мен, нямах бодигард. Ако нещо ми се случеше, полицаите бяха зад метална решетка отпред: шофьорът и така нареченият охранител. Ролята им бе просто накрая да отделят труповете от умиращите, ако нещо се случи. Те не бяха тук, за да защитават и служат, просто превозваха хора из потайностите на съдебната система.
Този път автобусът беше от модерните, с отделени седалки, при вида на които се изпълних с ужас. Новите превозни средства се бяха появили след безредици по време на пътуванията, които бяха излезли от контрол. Администрацията на шерифа отговаряше за безопасността на затворниците и след бунтовете бяха заведени множество дела срещу нея, задето не е успяла да предпази ранените и убитите. Лично аз бях водил две такива и бях наясно със слабостите на старите и новите модели.