От вътрешния джоб на стандартното за ФБР сако Айело извади сгънат документ и ми го подаде.
— Това е тъпата ви призовчица — каза той. — Избършете си задника с нея.
— А какво става с молбата ми по Закона за достъп до обществената информация? — попитах. — Предполагам, че и с нея мога да си обърша задника, а?
— Очакваме повече да не чуваме нищо от вас — каза Рут.
Кимна на Айело и двамата се обърнаха към стълбите. Гледах ги как се отдалечават и след това без да се замисля, направих представление за пред камерата.
— Или какво? — извиках след тях. — Знаете, че всичко ще излезе наяве на процеса. Няма да гния в затвора само за да запазите в тайна разследването си за „Биогрийн“.
Рут направи идеален пирует и тръгна към мен. Но Айело я изпревари и стигна до мен пръв.
— Какво каза?
— Мисля, че ме чухте много добре — отвърнах.
Той вдигна ръце и ме блъсна към парапета на верандата, след това се приближи, хвана ме и ме наведе назад над улицата, която бе на осем метра под нас.
— Холър, предупреден си. Всеки твой опит да компрометираш федерално разследване, което няма нищо общо с твоята… ситуация… ще бъде посрещнат с много сурово противодействие.
Рут направи усилие да издърпа партньора си, но не ѝ достигаха килограми и мускулна сила.
— Какво се случва в този завод? — попитах. — Какви ги върши Опаризио? Изобличих го преди девет години. Малко закъсняхте да се включите в играта.
Айело ме притисна още повече с цялата си тежест. Парапетът беше дървен и притискаше силно гръбнака ми. Стори ми се, че ще се откърти и двамата ще паднем на улицата.
— Рик! — извика Рут. — Пусни го. Веднага!
Айело най-накрая ме дръпна за яката обратно на твърдия под и вдигна показалец пред лицето ми.
— Не знаеш с какво си имаш работа.
— Май си сбъркал луната, по която лаеш — отвърнах. — Това ли…
— Ти си сбъркал планетата, Холър — сопна се Айело. — Стой далеч от това. Или ще станеш свидетел на мощта на федералното правителство.
— Това заплаха ли е? — попитах.
Рут дръпна партньора си за ръката, обърна се към мен и каза:
— Приятна вечер.
Задърпа го към стъпалата. Двамата подминаха Кендал, която вече стоеше на отворената врата на къщата, след като повишаването на тона я бе откъснало от телевизора. Гледах ги как си тръгват и реших да не си правя труда да им пускам още стръв. Те слязоха по стълбите на улицата. Чух как Рут сгълча Айело с напрегнат шепот.
— Какви са тия глупости? — скастри го. — Качвай се в колата.
Чух вратите на колата им да се отварят и затварят, след това двигателят се включи и гумите изхвърлиха парченца чакъл, когато потеглиха и поеха надолу по склона.
— Кои бяха тези? — попита Кендал.
— ФБР.
— Какво?! Какво искаха?
— Да ме сплашат. Дай да влезем.
Първото, което направих, когато влязохме, беше да отида до приложението за камерата „Ринг“ и да проверя дали сблъсъкът на верандата се вижда и чува ясно. Целият бе записан, но звукът на места пропадаше. Нямах съмнение, че може да се коригира от специалист по звука, ако се наложи. Пратих видеото на Сиско и Дженифър, за да имат и те копия. Написах им и кратко съобщение към прикачения файл.
Май напипахме оголен нерв.
Върнах се на дивана до Кендал, но ми беше трудно да се съсредоточа върху работата по делата.
— Какво точно искаха? — попита Кендал.
— Днес им сритах кочината — казах. — Искаха да сритат моята.
— Успяха ли.
— Не.
— Добре. Искаш да продължиш да работиш ли?
— Не, мисля, че приключих за тази вечер.
— Тогава да си лягаме.
— Добра идея.
Но преходът към спалнята бе прекъснат от Сиско, който се обади, след като бе изгледал видеото, което му бях пратил. Казах на Кендал, че ще отида при нея след няколко минути.
— Изглеждат доста раздразнени — каза Сиско.
— Определено не са доволни от призовката, която им връчихме днес — отвърнах. — Каквото и да правят в „Биогрийн“, не ни искат в картинката.
— Но продължаваме, нали?
— Точно така. Чу ли нещо от индианците след тази сутрин?
— Получих доклад за страничното наблюдение. Все още никаква следа от Опаризио.
— Трябва да го намерим. Ами другото нещо, с което се занимаваше?
— Да, смятах да те информирам утре. Тази вечер нямаше нищо. Никакви червени лампи. След като те остави в къщата, тръгна пеша надолу към „Сънсет“, поръча храна в „Занкоу Чикън“ и изчака да го вземат. Видях да спира кола, а в нея беше жена му.
— Как разбра, че е жена му?
— Нали ѝ носех пари всяка седмица, след като те прибраха.