Новите автобуси бяха разделени с метални прегради на сепарета с по осем места всяко. Така ако избухнеше бой, той се ограничаваше до максимум осем участници. Автобусите имаха пет такива отделения и в тях хората се настаняваха отзад напред, като задните секции се запълваха първи и т.н. Затворниците бяха оковани по четирима с обща верига и по една такава група сядаше на всяка седалка от двете страни на сепарето.
Това разпределение причиняваше един значителен проблем. Ако по време на път избухнеше бой в дъното, невъоръженият охранител трябваше да отключи и да мине през пет врати и четири отделения — четири тесни пространства, пълни със затворници, някои от тях обвинени в тежки престъпления, — за да потуши боя в петото. Положението беше абсурдно и според мен решението на проблема го бе направило двойно по-голям. Боевете в дъното бяха оставяни на самотек, докато автобусът стигне до крайната си точка. Тези, които можеха да ходят, продължаваха нататък, а тези, които не можеха, получаваха грижи.
Автобусът спря в просторния подземен гараж под Центъра за наказателно право „Клара Шортридж Фолц“, разтовариха ни и ни отведоха във вертикалния лабиринт от килии за задържане на сградата, които обслужваха двайсет и четири различни съдебни зали.
Като самозащитаващ се имах право на някои привилегии, които другите мъже и жени от автобусите не можеха да си позволят. Отведоха ме в единична килия, където можех да разговарям с моя детектив и помощник-адвоката, който ми служеше за подкрепа, занимаваше се с разпечатването и завеждането на документите, а в някои случаи и с фината настройка на жалбите, които възникваха като част от делото. Детективът ми беше Денис — Сиско — Войчеховски, а помощникът ми бе моята партньорка в кантората Дженифър Арънсън.
Когато си зад решетките, всичко се точи бавно. Събудих се в 4 сутринта в Двете кули, а се озовах в личната си килия в 8:40, след като пропътувах всичко на всичко разстояние от четири пресечки. Носех една увита с ластици купчина документи — жалбите, — които сега нареждах на металната маса, а точно в девет надзирател пусна при мен и екипа ми.
Сиско и Дженифър бяха длъжни да седнат срещу мен на масата. Нямаше ръкостискания и прегръдки. Срещата бе поверителна, тъй като бе между адвокат и клиент. Но в единия ъгъл на тавана имаше камера. Щяхме да бъдем наблюдавани, но камерата не предаваше звук на надзирателя, който я следеше — или поне така се твърдеше. Не вярвах напълно в това и при предишни срещи на екипа от време на време правех забележка или издавах нареждания, които целяха да пратят обвинението за зелен хайвер, ако случайно ни подслушват незаконно. Използвах кодовата дума „Байа“ всеки път, когато исках да предупредя екипа си за измамата.
Бях с тъмносини затворнически дрехи с надпис „ЛА ЗАТВОР“ на гърдите и гърба. Също като Едгар Кесада предната вечер носех дълги долни гащи. По време на престоя си в ареста бързо бях разбрал, че ранните сутрешни пътувания с автобуса и килиите в съдебната палата са неотоплени, затова се обличах подобаващо.
Дженифър се бе спретнала като за пред съда с черен костюм и кремава блуза. Сиско както обикновено бе облечен за разходка по залез по Тихоокеанската крайбрежна магистрала на своя класически мощен „Харли Дейвидсън“ под дънещата музиката на Коуди Джинкс в слушалките на каската му: черни джинси, боти и тениска. Кожата му сякаш бе недосегаема за студения влажен въздух на килията. Беше от Уисконсин, което май имаше нещо общо е това.
— Как е екипът ми в тази прекрасна сутрин? — попитах ведро.
Макар аз да бях задържаният и да носех затворнически дрехи, знаех, че е важно да поддържам интерес и тревога за положението ми у своите хора. Дръж се като победител и ще станеш такъв — както казваше покойният ми ментор Дейвид Сийгъл.
— Всичко е наред, шефе — отвърна Сиско.
— А ти как си? — попита Дженифър.
— По-добре в съдебната палата, отколкото в затвора — казах. — Кой костюм избра Лорна?
Лорна Тейлър беше моят офисмениджър и моден консултант. Втората ѝ длъжност бе наследена от времето, когато беше и моя съпруга — втора поред в брак, който бе продължил само година. Макар в този ден да нямаше съдебни заседатели, вече си бях подсигурил одобрението на съдия Уорфийлд да нося професионално облекло при всичките си явявания пред съда. Делото ми бе привлякло значително внимание от страна на медиите и не исках моя снимка в пандизчийски костюм да стане хит в интернет. Светът извън съдебната зала беше пълен с потенциални заседатели, от които накрая щяха да изберат дванайсет и те да отсъдят дали съм виновен. Не исках те вече да са ме виждали в затворнически дрехи. Внимателно подбраната ми колекция от европейски костюми увеличаваше увереността ми, когато застанех пред съда, за да пледирам невинността си.