— Ще трябва да се обадите утре.
— Това е спешно обаждане от таен информатор. Утре ще е късно.
Последва дълга пауза и след това той отстъпи.
— Това ли е номерът, на който тя трябва да се обади?
— Да, а името е Уолтър Ленън.
— Уолтър Ленън. Ясно.
— Моля, обадете ѝ се веднага. Благодаря.
Затворих телефона и погледнах през седалката към Бишоп.
— Добре, карай. Искам да сме в движение, ако тя се обади. Така по-трудно ще ни проследи.
— Без значение в каква посока?
— Знаеш ли какво — карай към дома си. Тази вечер аз ще те оставя, вместо ти мен и след това да взимаш „Юбер“.
— Сигурен ли си?
— Да, карай. Искам да се движим.
Бишоп отлепи линкълна от тротоара и потегли. Скоро беше на 110-а магистрала и караше на юг. Знаех, че ще отиде до 105-а и оттам ще завие на запад към Ингълуд.
Бяхме в лентата за коли с повече от един пътник и се движехме добре. Когато се качвахме на 105-а, телефонът с предплатената карта звънна. Номерът на обаждащия се бе скрит. Отворих капачето, но мълчах. Скоро чух женски глас.
— Кой е?
— Агент Рут, благодаря, че се обадихте. Мик Холър е.
— Холър? Какви ги вършиш, по дяволите?
— Това сигурна линия ли е? Не мисля, че бихте искали този разговор да се записва.
— Да, сигурна е. Какво по-точно е това? Защо ми се обаждаш?
— Поемам риск, агент Рут. Онази вечер, когато партньорът ви Айело искаше да ме хвърли от верандата, вие го дръпнахте. Виждал съм много пъти играта на добро и лошо ченге и не мисля, че тогава се случи това. Не ви харесваше как се държи той.
— Ще ви попитам още веднъж, преди да затворя. Какво искате?
— Ами като начало бих искал да свидетелствате.
Чух саркастичен смях.
— А освен това — продължих непоколебимо — бих искал да ми кажете какво се случи със Сам Скейлс и „Биогрийн“.
— Вие сте луд, Холър — каза Рут. — Очаквате просто ей така да си подритна трудовата книжка?
— Очаквам да постъпите правилно, това е всичко. Нали затова сте станали агент на ФБР? Позовавам се на случилото се онази вечер, но предполагам, че каквото и да се случва и да се укрива, не сте съгласна с него. Партньорът ви може би е съгласен, но не и вие. Знаете, че не аз съм убил Сам Скейлс, и можете да ми помогнете да го докажа.
— Ще повторя. Вие сте луд, ако мислите, че ще захвърля кариерата си заради вас. И не, не знам дали сте убили или не Сам Скейлс.
— Е, може би няма да ви се наложи да си захвърлите кариерата. Може би има вариант да постъпите правилно и да я запазите. Но съм сигурен в едно: партньорът ви няма да запази своята.
— Какви ги говорите?
— Той щеше да ме хвърли от верандата.
— Моля ви, преувеличавате. Той прекали, това го признавам, но и вие го дразнехте, Холър. А и той не заплашваше да ви хвърли. Това е напълно откачено.
Не отговорих и тя продължи:
— Освен това ще е вашата дума срещу думата на двама агенти. Направете си сметката.
— Затова ли винаги се движите по двойки?
Тя не отговори и аз продължих:
— Вижте, агент Рут, по някаква причина ви харесвам. Не ми се е случвало с федералните, но както вече казах — вие го дръпнахте от мен. Така че ще ви направя услуга. Ще ви предпазя да не давате фалшиви показания за инцидента, когато подам оплакване. Така вероятно ще си спасите работата и може би ще постъпите правилно и спрямо мен.
— Сега вече не знам за какво говорите. Това е…
— Имате ли личен имейл адрес? Дайте ми го и ще ви пратя нещо тази вечер. Тогава ще разберете за какво говоря. На верандата има камера, агент Рут. Цялото нещо е записано. Ще е думата на двама агенти срещу видеозапис. Ще загубите.
Последва дълга пауза и аз погледнах през прозореца. Видях, че минаваме покрай новия струващ милиарди долари футболен стадион. След това чух Рут да ми казва имейл адреса си. Запалих лампата на тавана и го записах на хартия.
— Добре — казах. — Ще ви пратя видеото веднага щом се прибера и имам стабилен интернет. Вероятно след час. Да се надяваме, че ще ми се обадите и всичко това може да бъде избегнато — за вас и за партньора ви.
Тя прекъсна връзката, без да каже и дума повече. Прибрах телефона с предплатената карта в джоба на сакото си и изключих лампата на тавана.
— Този запис трябва да е наистина добър, а? — попита Бишоп от предната седалка.
Взрях се в него в тъмнината, лицето му бе слабо огряно от светлините на таблото. Зачудих се дали Сиско вече е потвърдил, че не е шпионин на обвинението. Какъвто и да бе случаят, нямаше нужда да знае какви ги върша.
— Не — казах. — Блъфирах.