Двете се гледаха в очите цели пет напрегнати секунди и накрая прокурорът отговори.
— Благодаря, ваша чест — каза хладно Бърг. — Народът оттегля молбата за отлагане.
— Много добре — отвърна Уорфийлд също толкова ледено. — Тогава мисля, че приключихме.
Докато съдията ставаше, приставите тръгнаха към мен. Връщах се в Двете кули.
33.
Петък, 24 януари
Върнаха ме в К-10, защитеното крило на Двете кули, където настаняваха изолираните затворници. Единственият проблем бе, че повече исках да съм изолиран от надзирателите, не от задържаните. Разследването след скандала с подслушването ми бе сложило мишена на гърба и знаех, че възможността надзирателите да ми го върнат физически се е увеличила експоненциално.
Бишоп отдавна бе излязъл и имах нужда от нова закрила. Направих, така да се каже, прослушвания. Говорих с няколко души в крилото сутринта след пристигането ми, като се опитвах да науча на кого мога да се доверя, кой храни по-голяма враждебност към ченгетата от мен. Спрях се на един мъж на име Карю, който бе физически впечатляващ и бе задържан по обвинение в убийство. Не знаех подробности за случая и не го питах за тях. Но научих, че има личен адвокат и знае, че защитата по дело за убийство струва сериозни пари. Предложих му четиристотин на седмица, за да ми пази гърба, и приключихме преговорите на петстотин, които да се предават ежеседмично на адвоката му.
Дните в затвора преминаха към същата рутина като предишния път, екипът ми идваше почти всеки ден в конферентната зала в три. По всичко личеше, че мрежите ни вече са хвърлени и бяхме на етапа, когато преглеждахме улова и определяхме стратегията. Енергията и духът ми оставаха високи. Бях уверен в защитата. Просто исках да стигна до процеса.
Единственото отклонение от рутината се случи три дни след повторния ми арест, когато бях отведен в центъра за посещения и настанен пред първата ми бивша съпруга Маги Макфърсън. Идването ѝ едновременно ме накара да се почувствам неловко и стопли сърцето ми.
— Нещо не е наред ли? — попитах. — Хейли добре ли е?
— Всичко е наред — каза тя. — Просто исках да те видя. Как си, Мики?
Срамувах се от положението си и от сините затворнически дрехи. Не можех да си представя как да се държа пред нея, особено след като тя бе забелязала как бях изглеждал извън затвора.
— Като се има предвид ситуацията, добре съм — казах. — Процесът е скоро и всичко това ще свърши.
— Готов ли си? — попита тя.
— Повече от готов. Мисля, че ще спечелим.
— Добре. Не искам дъщеря ни да загуби баща си.
— Няма. Тя ме държи във форма.
Маги кимна и не каза нищо повече. Реших, че причината да ме посети е, че иска да види как съм със здравето и духа.
— Идването ти значи много за мен — казах.
— Разбира се — отвърна тя. — И ако имаш нужда от нещо, ми се обади, за моя сметка.
— Ще го направя. Благодаря.
Посещението ѝ продължи петнайсет минути, но след него се почувствах по-силен. Със семейство зад гърба си, колкото и разделено да беше, усещах, че няма как да загубя.
34.
Сряда, 5 февруари
Допирът на копринения костюм до кожата ми бе приятен. Успокояваше сърбежа от затворническия обрив, който бях получил по почти цялото си тяло. Седях тихо до Дженифър Арънсън на масата на защитата и се наслаждавах на мига псевдосвобода и облекчение.
През годините бях имал много арестувани клиенти, които се бяха оплаквали от затворнически обрив. Посещенията в затворническата болница не го облекчаваха, нито го обясняваха. Предполагаше се, че го причинява силният прах за пране, използван в прането на затворническите чаршафи и дрехи, или че има нещо в материала, от който се правят тънките матраци в килиите. Други пък казваха, че бил алергична реакция на затварянето. А пък трети го наричаха проява на вина. Знаех само, че не го бях получил първия път в Двете кули, но го пипнах втория. Разликата беше, че между двата си престоя бях станал основната причина за друго опустошително вътрешно разследване в системата на затворите. Това ме караше да си мисля, че зад това стоят надзирателите — че обривът, който ме караше да се чеша и ме държеше буден нощем, е някаква форма на отмъщение. Бяха сипали нещо в храната ми, в прането ми или в килията.
Запазих това мнение за себе си, за да не ме смятат за параноик. Физическото ми отслабване и загубата на тегло продължиха и не исках никой да прибавя и угриженост за менталното ми здраве към въпроса дали мога адекватно да се защитавам. Може би беше от костюма, а може би и от съдебната зала. Знаех само, че умът ми се откъсна от страданието в мига, в който напуснах затвора и се качих на автобуса.