— Добре, но ще ви спра тук, господин Холър — каза съдията. — Мисля, че изложихте тезата си повече от убедително. Можете да се върнете на мястото си.
— Благодаря, ваша чест — отвърнах.
Обикновено когато съдията ти каже да си седнеш, това означава, че вече всичко необходимо е казано и решението е взето.
Съдията се извъртя на стола си и се вгледа в Бърг.
— Госпожице Бърг, помните ли заседанието по телефона, споменато от адвоката? — попита тя.
— Да, ваша чест — отговори Бърг.
В тона ѝ нямаше никаква емоция. Тя бе разчела същото послание, когато Уорфийлд ми бе казала да си седна.
— Струва ми се, че щатът е имал всички възможности да проследи случващото се и да открие местонахождението на вещите на жертвата — каза Уорфийлд. — Съдът е склонен да се съгласи с господин Холър, че става въпрос за продукт от работата и пропусната възможност, а не за някакви игрички от страна на защитата. Със сигурност не е нещо, което аз бих счела за нарушение.
Бърг стана, но не тръгна към катедрата, знак, че възражението ѝ ще е с половин уста, без значение какво си бе записала в бележника.
— Той е изчакал три седмици, преди да я включи в списъка със свидетелите — каза тя. — Криел е нейната значимост. Трябвало е да има писмен доклад за разговора и претърсването на вещите. Това би било точно в духа на споделянето на доказателства.
Понечих да стана, за да възразя, но съдията ми даде знак с ръка да си седна на стола.
— Госпожице Бърг — произнесе съдията и в гласа ѝ за първи път се прокрадна раздразнение, — ако намеквате, че господин Холър е задължен да документира своето разследване с доклади за действията и разговорите също като полицията и след това незабавно да решава дали да призове госпожа Дитрих за свидетел, тогава се излагате.
— Не, ваша чест — каза бързо Бърг. — Изобщо не намеквам това.
— Добре тогава. Приключихме. Молбата за санкции се отхвърля.
Съдията погледна календара, окачен на стената над мястото на секретаря, и каза:
— До избора на съдебните заседатели остават тринайсет дни. Насрочвам заседание за следващия четвъртък в 10 сутринта за последни молби. Искам всичко да приключи в този ден. Това означава да предадете документите в такъв срок, че съдът да има достатъчно време да ги разгледа. Не искам изненади. Ще се видим тогава.
Съдията разпусна заседанието и аз усетих как ужасът от затвора се връща в сърцето ми още преди пристав Чан и неговата кохорта да стигнат до мен.
35.
При втория ми арест бях настанен в самостоятелна килия. Този път дори се бях качил до нивото да имам външна стена, което ми осигуряваше прозорец — само десетина сантиметра широк и обезопасен срещу бягство, но от него се откриваше частична гледка към сградите на съда, който бе на няколко пресечки по права линия. Беше достатъчна, за да ме мотивира да стоя в килията, без да изпускам крайната цел от очи, вместо да се социализирам в дневната с другите изолирани. Въпреки че бях заменил Бишоп с Карю.
Затова се чувствах на сигурно и безопасно място в крилото. Проблемът беше, че нямаше никаква закрила в затворническите автобуси, които превозваха стотици задържани до и от съда всеки ден. С кого пътуваш и за кого си прикован с белезници бе общо взето въпрос на късмет. Или поне така изглеждаше. Каквито и мерки за защита да взимах в затвора, винаги щях да бъда най-уязвим в автобуса. Знаех го със сигурност, защото бях имал клиенти, нападани в автобусите. И бях виждал с очите си как избухват схватки и се организират атаки в тях.
След заседанието за молбата на прокуратурата за санкции чаках два часа в ареста на съда, преди да ме качат на автобуса обратно към Кулите. Бях закопчан четвърти в редицата зад трима други мъже и вкаран в автобуса. Сложиха ни в предпредпоследното отделение и аз седнах до прозореца с решетка на четвъртата седалка. Надзирателят ни провери, затвори вратата и я заключи, а след това продължи да пълни следващото отделение. Наведох се напред, за да погледна покрай мъжа до мен към затворник, седнал на моя ред до отсрещния прозорец. Познавах го, но не от крилото за изолирани. Не можех да се сетя откъде. Може би от някоя съдебна зала или от среща с клиент, чието дело не съм поел. Той също ме погледна, докато се взирах в него. И това подсили параноята ми. Знаех, че трябва да внимавам с него.