— Ще си помисля за това тази вечер — най-накрая отвърна Дженифър. — Ще ти кажа утре, става ли?
— Става, но според мен няма какво толкова да мислиш. Това е твоето семейство. Баща ти. Трябва да отидеш.
— Благодаря, Мики.
Кимнах.
Чух стъпките отново да тръгват към вратата. Опитах се да отпусна гърлото си и да облекча болката. Говоренето беше като гълтане на стъкло.
Тогава чух Дженифър да казва на разследващия, който чакаше пред стаята, че може да влезе.
Четвърта част
Да обезкървиш звяра
37.
Сряда, 19 февруари
Светът сякаш бе на ръба на хаоса. Повече от хиляда души бяха починали от мистериозен вирус от Китай. Почти милиард бяха затворени по домовете си и американските граждани бяха евакуирани. В Тихия океан имаше круизни кораби, които бяха плаващи инкубатори на вируса, а на хоризонта не се задаваше ваксина. Президентът твърдеше, че кризата ще премине, а собственият му експерт вирусолог казваше да се готвим за пандемия. Бащата на Дженифър Арънсън току-що бе починал в Сиатъл от недиагностицирана болест и тя не получаваше никакви отговори.
В Ел Ей течеше вторият ден от селекцията на съдебните заседатели за процеса на моя живот.
Напредвахме бързо. Четирите дни, определени за „воар дир“, бяха намалени наполовина от съдията, която също усещаше приближаващата се вълна. Искаше този процес да приключи преди вълната да ни удари и макар да не ми харесваше, че трябва да избираме съдебни заседатели на юруш, бях съгласен със съдията. Исках всичко да приключи. Някои от надзирателите в Двете кули бяха започнали да носят маски и аз видях в това знак. Не исках да съм в затвора, когато удари вълната, от която се боеше съдията.
Все пак изборът на дванайсетимата непознати, които щяха да обсъждат делото, бе едно от най-важните решения в този процес. Те щяха да държат живота ми в ръцете си, а времето, определено за избора им, бе съкратено наполовина. Това ме бе накарало да взема извънредни мерки, за да се опитам бързо да разбера кои са тези хора.
Изборът на съдебни заседатели е изкуство. Включва разследване, познаване на социалните и културните реалности и накрая — инстинкт. Защото накрая искаш да се получи група от внимателни хора, които са дошли, за да търсят истината. Търсиш и се надяваш да елиминираш онези, които биха разглеждали истината през призмата на пристрастността — расова, политическа, културна и т.н. Както и онези със скрити мотиви да бъдат съдебни заседатели.
В началото на процеса съдията отстранява съдебните заседатели, които не могат да отделят време, не могат да съдят други или не разбират значението на юридически понятия като разумното съмнение. След това всичко преминава в ръцете на юристите, които продължават да разпитват кандидатите, за да определят дали трябва да бъдат отстранени заради пристрастност или нещо в биографията си. Обвинението и защитата също така получават равен брой безусловни освобождавания, които им дават право да премахнат съдебен заседател, без да обявяват причините. И точно тук най-често в играта влиза инстинктът.
Всичко това трябва да се синтезира в решения кого да запазиш и кого да изриташ. В това се състои изкуството — да постигнеш панел от дванайсет души, за които вярваш, че ще бъдат отворени към твоята кауза. Признавам охотно, че защитата има предимство в това, защото е достатъчно да спечели доверието на един заседател, за да постигне успех — един съмняващ се в аргументите на прокуратурата. Един несъгласен може да блокира групата и да принуди обвинението да започне отначало и дори да размисли дали си струва да отива на нов процес. Щатът трябва да спечели дванайсет сърца и умове, за да постигне присъда. Но отвъд това предимствата му са толкова огромни, че могат да направят предимствата на защитата пренебрежими. Но взимаш това, което ти се дава, и затова селекцията на съдебните заседатели винаги е била свята за мен, още повече този път, когато аз бях обвиняемият.
Беше два следобед и съдията очакваше — не, настояваше — съдебните заседатели да са избрани до затварянето на съда след три часа. Можех да го отложа за следващия ден, защото съдията не би искала да разпорежда нещо, което би могло да се преобърне след обжалване. Но ако се наложех, щеше да си има последствия.
Освен това бях останал само с една възможност за отказ на заседател без обяснения и знаех, че трябва да намеря начин да се възползвам от това в рамките на три часа. Щяхме да запълним състава още преди навън да притъмнее, а на сутринта щеше да започне процесът срещу мен за убийството на Сам Скейлс.