— Искам я — прошепнах.
— Да, изглежда добре — отвърна ми шепнешком Маги.
Погледнах другите въпросници. Видях, че 68, другата жена, е на моя възраст и се е омъжила в същата година, в която е завършила „Пепърдайн“, консервативно християнско училище в Малибу. Като прибавих към това и стикера в подкрепа на Тръмп, вече бях убеден. Тя трябваше да се отстрани.
Маги се съгласи.
— Искаш ли да използваш последното отстраняване без обяснения? — попита тя.
— Не, ще я разпитам — казах. — Ще се опитам да я премахна с основание.
— Ами мъжът? Тук няма нищо.
Говореше за 17. Прегледах въпросника и трябваше да се съглася с Маги. Нищо върху единствената страница беше червена лампа. Той бе на четиридесет и шест и женен, заместник-директор на частно училище в Енсино. Познавах учебното заведение, защото преди много години с Маги бяхме обмисляли да пратим Хейли там в началния курс. Отидохме в училището и присъствахме на презентация за родители, но накрая усетихме лоша вибрация. Повечето ученици бяха от заможни семейства. В никакъв случай не бяхме бедни, но Маги беше държавен служител, а аз винаги гонех дела за много пари. Някои години бяха добри, някои лоши. Решихме, че натискът на съучениците върху дъщеря ни би бил нездравословен. Записахме я другаде.
— Помниш ли този човек? — попитах. — Трябва да е бил там, когато ходихме в училището.
— Не се сещам — каза Маги.
— Да видим какво ще изтръгна на разпита. Имаш ли нещо против да поема и тримата?
— Разбира се, че не. Това е твоето дело. Не искам да се съобразяваш с мен.
Докато Бърг приключваше с прегледа на заседателите, си водех бележки за тримата върху самозалепващи се бележки и ги прикрепях на съответните квадратчета на моята „форма за лед“. Пишех със зелено за 21 и с червено за 68. За 17 използвах жълто. След това затворих папката.
38.
Когато дойде моят ред да разпитам хората, които можеха да решат бъдещето ми, съдията вербално ме подкоси още преди да стигна до катедрата. — Имате петнайсет минути, господин Холър.
— Ваша чест, технически имаме три свободни места, трябва да определим и резервите — протестирах. — Прокуратурата току-що използва повече от петнайсет минути, за да разпита тези тримата.
— Не, грешите. Засякох. Четиринайсет минути. Давам ви петнайсет. Които започват сега. Можете да използвате времето си, за да спорите с мен, или за да разпитате заседателите.
— Благодаря, ваша чест.
Отидох до катедрата и започнах с номер 68.
— Заседател 68, прегледах въпросника ви и не видях с какво се занимава съпругът ви.
— Съпругът ми бе убит в Ирак преди седемнайсет години.
Това предизвика мълчание — колективно затаяване на дъх, — а аз промених подхода си. Пред свидетелите, които вече бяха избрани, трябваше да се отнасям с тази жена изключително внимателно.
— Съжалявам за загубата ви — казах. — И че изобщо ви припомних за нея.
— Не се тревожете — отвърна тя. — Споменът никога не изчезва.
Кимнах. Макар че се бях натъкнал на това, без да искам, трябваше да изляза от положението с финес.
— Във въпросника не сте отбелязали, че сте били жертва на престъпление. Не смятате ли, че загубата на съпруга ви по някакъв начин е престъпление?
— Това беше война. Различно е. Той даде живота си за своята родина.
Бог и родина — кошмарът на адвоката при съдебните заседатели.
— Значи е бил герой — казах.
— И все още е — каза тя.
— Точно така. Все още е.
— Благодаря ви.
— Преди били ли сте съдебен заседател, госпожо?
— Имаше такъв въпрос във формуляра. Не, не съм. И моля, не ме наричайте „госпожо“. Чувствам се като майка си.
През залата премина съвсем лек смях. Усмихнах се и продължих:
— Ще се въздържам да го правя. Нека ви задам въпрос: ако полицай свидетелства едно, а след това обикновен гражданин свидетелства и каже точно обратното, на кого ще повярвате?
— Хм, предполагам, че ще трябва да преценя и двата разказа и да се опитам да разбера кой казва истината. Може да е полицаят. Но може и да не е.
— Но при съмнение бихте предпочели полицая?
— Не е задължително. Ще трябва да науча повече за полицая. Нали разбирате — кой е той, как изглежда. Такива неща.
Кимнах. Ставаше ясно, че тя е Заседателката Джуди — нарицателно за човек, който иска да влезе в журито и дава правилните отговори на всички въпроси, независимо дали изразяват истинските му чувства. Винаги съм бил подозрителен към хора, които наистина искат да бъдат съдебни заседатели, тоест които искат да съдят другите.