— Добре, както съдията ви обясни вчера, знаете, че аз съм едновременно обвиняем и адвокат по това дело. Ако в края на процеса смятате, че вероятно съм извършил престъплението, как бихте гласували?
— Ще трябва да се доверя на инстинктите си, след като преценя доказателствата.
— Което какво означава? Как бихте гласували?
— Ако съм убедена извън разумното съмнение, ще гласувам „виновен“.
— За вас убедително ли е, ако смятате, че вероятно съм извършил престъплението? Това ли имате предвид?
— Не, както казах, ще трябва да смятам, че сте виновен извън разумното съмнение.
— Какво според вас означава разумно съмнение, госпожо?
Преди 68 да отговори, съдията се намеси:
— Господин Холър, да не би да се опитвате вкарате заседателката в капан? Тя ви каза да не я наричате така.
— Не, госпожо съдия — отвърнах. — Просто забравих. Южняшките ми маниери. Извинявам се.
— Това хубаво, но аз знам, че сте роден в Лос Анджелис, защото познавах баща ви.
— Просто метафора, ваша чест. Повече няма да повтарям тази обидна дума.
— Много добре, продължете. Пилеете цялото си време за един заседател. Няма да ви дам удължение.
Петнайсет минути за разпит на хора, които могат да решат съдбата ти. Помислих си, че имам вече първото си основание за обжалване, ако процесът не тръгне в посоката, в която исках. Върнах вниманието си към жената в отделението на съдебните заседатели.
— Ако може, бихте ли ни казали какво смятате, че означава „разумно съмнение“?
— Че просто няма друго възможно обяснение. Според доказателствата и вашата оценка за тях не би могъл да бъде никой друг.
Осъзнах, че няма да успея да постигна никакъв напредък с нея. Тя бе репетирала отговорите си. Изобщо не се зачудих дали е следила делото в медиите. Знаех, че е.
— Вчера сутринта съдията помоли да вдигнат ръка тези, които са чели за случая в медиите. Вие не вдигнахте ръка, нали?
— Точно така. Никога не съм чувала за него преди това.
Не ѝ вярвах. Знаеше за случая и по някаква причина искаше да бъде сред съдебните заседатели. Погледнах си часовника и продължих с г-н 17. Нямах избор.
— Господине, вие сте заместник-директор в частно основно училище, нали така?
— Да, точно така.
— Виждам от въпросника, че имате магистърска степен по педагогика и работите по докторат.
— Да, в свободното си време.
— Има ли причина да не поискате да преподавате на университетско ниво?
— Не. Обичам децата. Те ми носят повече удовлетворение.
Кимнах.
— Тук пише, че тренирате момчешкия баскетболен отбор на училището. Това изисква ли много физическа активност от ваша страна?
— Мисля, че момчетата трябва да виждат в треньора си човек, който може да тренира колкото тях. Човек във форма.
— Вдигате ли тежести с тях?
— Понякога.
— Тичате ли с тях?
— Правя обиколки на залата с тях.
— Каква е философията ви за спорта? Да печелите винаги?
— Ами обичам конкуренцията, да, но не мисля, че победата е всичко.
— А какво мислите тогава?
— Мисля, че победата е по-добра от загубата.
Това предизвика лек учтив смях. Смених посоката на въпросите си.
— Съпругата ви. Според информацията тя също е учителка.
— Да, в същото училище. Там се запознахме.
— Значи предполагам, че заедно пътувате с колата към училище?
— Не, имам тренировки след училище, а тя работи на половин ден в занаятчийски магазин. Различни графици, различни коли.
— Мислите ли, че има тежки и не толкова тежки престъпления?
— Моля?
— Мислите ли, че има престъпления, които не би трябвало да са престъпления?
— Не мисля, че ви разбирам.
— Говоря за амплитуди. Убийството е престъпление, нали?
— Да, разбира се.
— И тези, които убиват, трябва да платят за престъпленията си. Съгласен ли сте?
— Разбира се.
— Ами по-дребните престъпления? В които няма жертви — трябва ли да си губим времето с тях?
— Престъплението си е престъпление.
Съдията отново се намеси:
— Господин Холър, имате ли намерение да разпитате заседател 21 в оставащото ви време?
Подразних се от прекъсването. Вървях към решение със 17 и тя не биваше да ме прекъсва.