— Господин Холър, обяснете — поиска Уорфийлд.
— Моят технически експерт ги е поставил един до друг на един екран и ги е координирал по време — отговорих. — Заседателите ще ги гледат едновременно и ще могат да видят какво се случва вътре в колата и на улицата по едно и също време.
— Ваша чест, възразявам — каза Бърг. — Няма как да знаем дали записите не са били редактирани или променени от този така наречен технически експерт. Не може да позволите това.
— Госпожо съдия, не знаем дали обвинението не е редактирало или променило това, което пуснаха на заседателите — заявих. — Ще дам копие на прокуратурата и те могат да го изследват колкото си искат. Ако установят, че има промени, ще си върна адвокатската карта. Но обвинението много добре знае какво целя с това, знае, че това е наистина разкриващо, и просто не иска заседателите да го видят. Това е търсене на истината, госпожо съдия, и защитата има право да представи това пред заседателите.
— Нямам представа за какво говори той, госпожо съдия — каза Бърг. — Народът продължава да възразява заради липса на основание. Ако той иска да го пусне по време на фазата на защитата, може да доведе своя технически експерт и да се опита да покаже какви са основанията. Но това в момента е аргументацията на щата и не би трябвало да му позволяваме да я отвлече.
— Ваша чест — каза Маги, — обвинението вече обясни основанията си да пусне видеозаписите на съдебните заседатели. Да позволявате на прокуратурата да показва на заседателите каквото си поиска, но да спирате защитата да прави същото, би било неприемлива несправедливост спрямо защитата.
Настъпи мълчание, докато съдията обмисляше силния и неочакван аргумент на Маги.
— Ще излезем в почивка по-рано и когато се върнем, ще реша — каза Уорфийлд. — Нагласете оборудването си, господин Холър, в случай че го позволя. А сега отстъпете.
Върнах се на масата на защитата, доволен от нашите аргументи, особено от силния намек на Маги, че недопускането на записа на защитата може да се окаже подлежаща на обжалване грешка.
Съдията пусна съда в петнайсетминутна почивка. С Маги не станахме от масата на защитата. Аз останах, защото единственият ми избор беше да се върна в съдебния арест. А тя, защото свързваше лаптопа си с аудио-визуалната система на залата. Ако получехме одобрение от съдията, щяхме да пуснем записите на големия екран на стената над бюрото на секретаря срещу съдебните заседатели едновременно.
Докато Маги работеше, аз огледах съдебната зала и видях, че Хейли и Мади Бош все още са на местата си. Кимнах им и им се усмихнах, те направиха същото.
Когато се върна, съдията незабавно отсъди, че можем да пуснем записите едновременно. Докато Дейна Бърг възразяваше отново, аз се обърнах към Маги.
— Готови ли сме?
— Напълно — каза тя.
— Добре, а къде са кодовете на времето?
— Почакай.
Отвори куфарчето си и погледна купчина документи, после извади един лист, на който бяха написани кодовете на времето, които ни трябваха за кръстосания разпит на Милтън. Изправих се и отидох до катедрата с документа и дистанционното за видеото. Съдията отхвърли възраженията на Бърг и аз започнах.
Обясних на Милтън, че ще му покажа видеозаписите от двете камери — от колата и на рамото му — и ще ги пусна синхронизирано. Започнах от мястото преди Милтън да ме последва и докато все още бях в „Секвоя“. Камерата от колата бе насочена през предното стъкло и гледаше напред по Втора улица към кръстовището с „Бродуей“ и две пресечки след тунела. На западната страна на Втора на половин пресечка по-напред имаше неонов знак „Секвоя“. Камерата на тялото на Милтън беше насочена надолу, защото той очевидно седеше приведен в колата. На екрана се виждаше воланът и таблото. Виждаше се и лявата му ръка, подпряна на отворения ляв преден прозорец, както и дясната върху кормилото.
Помолих Милтън да опише на заседателите какво се вижда на екрана и той неохотно го направи.
— Не много, ако питате мен — каза той. — Вляво е камерата от колата и тя гледа на север към Втора улица. Вдясно е камерата на рамото ми, а аз седя в колата.
Камерата на рамото му долови кратък звук от полицейската радиостанция в патрулката. Оставих записа да тече и погледнах списъка за кодовете на времето. След това пак вдигнах очи към екрана.
— А сега виждате ли входа на „Секвоя“ вляво на Втора улица? — попитах.
— Да, виждам го — каза Милтън.
Вратата на бара се отвори и през нея излязоха два силуета. Беше тъмно, за да бъдат разпознати под червените неонови отблясъци. Те поговориха няколко секунди на тротоара и след това единият тръгна на север към тунела, а другият на юг към камерата.