Това бе последвано от тихо бръмчене, което очевидно идваше от мобилен телефон. Използвах дистанционното, за да спра записа.
— Полицай Милтън, това вашият телефон, на който получавате имейл или есемес, ли е? — попитах.
— Така изглежда — каза Милтън.
— Помните ли какво беше съобщението?
— Не, не помня. На вечер получавам до петдесет съобщения. Не ги помня на следващия ден, да не говорим за три месеца по-късно.
Натиснах бутона и записът продължи. Скоро силуетът, движещ се на юг по Втора улица, пристъпи под светлината на улична лампа. Това очевидно бях аз.
Когато станах разпознаваем, ъгълът на камерата на рамото на Милтън се смени, защото той явно се бе надигнал на седалката.
— Полицай Милтън, май тук застанахте нащрек — казах. — Може ли да кажете на съдебните заседатели какво правехте?
— Нищо особено — отвърна Милтън. — Видях човек на улицата и го огледах. Оказа се, че сте вие. Тълкувайте го както искате, но за мен това не означаваше нищо.
— Колата ви е запалена в този момент, нали?
— Да, това е стандартно положение.
— Съобщението на телефона ви дали не ви уведоми, че излизам от „Секвоя“?
Милтън изсумтя.
— Не. Нямах представа кой сте, какво правите и къде отивате.
— Наистина ли? — попитах. — Тогава може би ще обясните последвалите събития.
Натиснах бутона за пускане и продължихме да гледаме записа. Погледнах към съдебните заседатели и видях, че очите им са залепени за екрана. На процеса се бе явил само един свидетел и те вече внимаваха какво казвам. Усещах го.
На екрана се видя как завих и изчезнах от камерата, когато поех към паркинга, за да се кача в линкълна. Секундите минаваха и не се случваше нищо, но аз не исках да превъртам бързо напред. Исках заседателите да знаят точно какво е станало.
Линкълнът се появи в камерата на патрулката, когато завих наляво от „Бродуей“ по Втора. Колата спря, докато чаках светофарът да светне зелено.
На записа на личната камера дясната ръка на Милтън се вдигна и премести лоста от паркиране на движение. Това бе регистрирано от таблото на колата и на екрана се появи Д. Спрях записа и погледнах Милтън. Той все още не изглеждаше разтревожен.
— Полицай Милтън — казах, — при разпита казахте на съдебните заседатели, че не сте решили да ме последвате, докато не сте видели, че липсва задната регистрационна табела. Можете ли да видите мястото на табелата от този ъгъл?
Милтън погледна големия екран и се направи на изпълнен с досада.
— Не, не е възможно.
— Но от личната ви камера стана ясно, че включихте патрулката в режим на движение. Защо го направихте, ако не сте видели задницата на колата ми?
Милтън помълча известно време, докато обмисляше отговора.
— Аз, ъ, предполагам, че това са били просто полицейски инстинкти — каза накрая. — За да съм готов, ако е необходимо да потегля.
— Полицай Милтън — продължих, — искате ли да промените някои от предишните си показания така, че да отразят по-добре фактите, които виждаме и чуваме на това видео?
Бърг скочи от мястото си, за да възрази, че притискам свидетеля, но съдията отхвърли искането ѝ, като каза:
— Искам да чуя отговора му.
Милтън се отказа от възможността да промени показанията си.
— Тоест — казах аз — вие свидетелствате под клетва, че не сте били там специално за да чакате и преследвате мен. Правилно ли съм ви разбрал?
— Точно така — отвърна Милтън.
Но сега гласът му прозвуча опърничаво. Точно това исках да чуят заседателите. Тонът „как се осмеляваш да поставяш думите ми под съмнение?“ на полицейската държава, която някои от тях познаваха толкова добре. Тон, който според мен щеше да отключи подозрението им, че нещо тук не е наред.
— И не искате да промените или поправите предишните си показания? — попитах.
— Да — натърти Милтън. — Не искам.
Замълчах за миг, за да подчертая отговора, и погледнах скришом към заседателите, преди да сведа очи към записките си. Бях сигурен, че Бърг и Милтън си мислят, че блъфирам — че просто правя театър, като намеквам, че имам свидетел, който допълнително ще размаже Милтън и неговата версия. Но на мен не ми пукаше за тях. Бях загрижен какво мислят съдебните заседатели. С намека си бях създал негласно споразумение с тях. Трябваше да им дам това, за което бях намекнал, иначе щяха да ми потърсят отговорност.
— Да продължим нататък — казах.