Превъртях видеозаписа до точката, в която Милтън отвори багажника и откри трупа. Знаех, че е рисковано да показвам отново трупа на заседателите. Всяка жертва на убийство, застинала в покой след ужасния край, предизвиква съчувствие и може да отключи инстинктивна нужда от справедливост и отмъщение — които биха могли да се насочат към мен като обвиняем. Но си мислех, че в случая балансът между риск и възнаграждение ще бъде в моя полза.
Когато бе пуснала записа, Бърг бе намалила звука. Аз не го направих. Пуснах го така, че да се чува ясно. Когато багажникът се отвори и се видя трупът, много отчетливо се чу смехът на Милтън. И в него имаше злорадство.
Спрях записа.
— Полицай Милтън, защо се засмяхте, когато намерихте трупа? — попитах.
— Не съм се засмял — отвърна Милтън.
— А какво беше това тогава? Кикот?
— Бях изненадан от това в багажника. Беше израз на изненада.
Знаех, че е подготвен за това от Бърг.
— Израз на изненада? — попитах. — Сигурен ли сте, че не злорадствахте за бедата, в която знаехте, че ще се озова?
— Не, случаят изобщо не беше такъв — настоя Милтън. — Почувствах, че полудосадната вечер току-що става интересна. След двайсет и две години щях да направя първия си арест за убийство.
— Моля да се отбележи, че свидетелят не отговаря по същество — казах на съдията.
— Зададохте въпроса си, той отговори — отвърна тя. — Отхвърлено. Продължете, господин Холър.
— Нека пак да чуем — казах.
Пуснах отново същия момент на записа, като увеличих звука още повече. Злорадият смях беше съвсем ясен, независимо как се опитваше да го представи Милтън.
— Полицай Милтън, да не би да казвате на съдебните заседатели, че не се засмяхте, когато отворихте багажника и открихте тялото? — попитах.
— Казвам, че може да съм бил малко лекомислен, но не и злорадстващ — каза Милтън. — Беше нервен смях, това е.
— Знаехте ли кой съм?
— Да, у мен бе документът ви за самоличност. Казахте ми, че сте адвокат.
— Но познавахте ли ме, преди да ме спрете?
— Не, не ви познавах. Не обръщам много внимание на адвокатите и цялата тази работа.
Почувствах, че съм взел от този момент всичко възможно. Поне бях предизвикал някакво подозрение у първия свидетел на прокуратурата. Реших да спра дотук. Без значение какво предстоеше, усещах, че бяхме открили процеса с въздействаща демонстрация на оборване на доказателствата на щата.
— Нямам повече въпроси — казах. — Но си запазвам правото да призова отново полицай Милтън по време на фазата на защитата.
Върнах се на мястото си. Бърг застана зад катедрата и се опита да смекчи пораженията, но не можеше да направи много с видеодоказателствата, които бях представил. Тя разходи отново Милтън по неговата версия за събитията, но нямаше основателна причина той да включи колата на движение, преди да види задницата на колата ми. А бръмченето на мобилния му телефон точно преди това циментираше възможността да му е било казано да ме спре.
Наведох се към Маги и зашепнах:
— Готова ли е призовката ни за мобилния му телефон?
— Всичко е готово — каза тя. — Ще я дам на съдията веднага щом излезем в почивка.
Щяхме да поискаме от съдията да ни позволи да проверим обажданията и съобщенията от личния мобилен телефон на Милтън. Бяхме планирали призовката за след неговите показания и пускането на видеозаписа, за да не си показваме картите на Милтън и Бърг. Предполагах, че след като получим описа от телефона, в него няма да има обаждане или съобщение, което да съответства на бръмченето, чуващо се в записа, който току-що бяхме пуснали на съдебните заседатели. Бях сигурен, че Милтън би ползвал апарат с предплатена карта за подобна работа. И в двата случая щяхме да спечелим, когато го върнех пак на свидетелската банка във фазата на защитата. Ако нямаше следа от съобщението на личния му телефон, трябваше да обясни на заседателите откъде е дошло бръмченето. Канех се да го попитам дали е имал апарат с предплатена карта и ако отречеше, това щеше да прозвучи недостоверно пред заседателите, които ясно бяха чули необяснимото бръмчене.
В общи линии смятах, че кръстосаният разпит на Милтън бе точка за защитата и Бърг очевидно вече имаше нужда да смени стратегията. Оставаше още половин час от заседанието и тя поиска от Уорфийлд да приключим по-рано, за да прегледа доказателствата на следващия свидетел, детектив Кент Друкър. Беше очаквала, че откриващата пледоария на защитата и кръстосаният разпит ще траят по-дълго.
Уорфийлд неохотно се съгласи, но предупреди и двете страни, че трябва да оползотворяват целия ден в съдебната зала и да планират подобаващо призоваването на свидетелите.