— Да, сър.
— Няма как да постигне помирение, ако е в Калифорния.
— Прав сте, сър.
— Затова трябва да го открия. Макар да се съмнявам, че това ще е лесно на този етап от кариерата му. Вероятно е на покрива и се чуди как да излети заедно с него.
Предчувствията ми се оправдаха напълно. Претърсих щателно къщата, но от него нямаше и следа. Тотли Тауърс несъмнено криеше някъде Огъстъс Финк-Нотъл, но не издаваше тайната си. Най-сетне вдигнах ръце, върнах се в стаята и, гръм да ме удари, ако първото нещо, което съзрях там, не беше въпросното лице. Стоеше до леглото и връзваше чаршафите ми на възли.
Дебелината на килима и загърбването на вратата му попречиха да предугади влизането ми. Моето „Хей!“ бе рязко в необходимата степен, тъй като бях неприятно изненадан от гледката, която представляваше леглото ми. Той се извъртя с пепеляво лице.
— Уф! — възкликна. — Помислих те за Споуд!
Първоначалният му ужас отстъпи място на негодувание. Хвърли ми суров поглед. Очите зад очилата засвяткаха ледено. Приличаше на разтревожен калкан.
— Кой ти дава право, проклетнико Устър, да се промъкваш зад хорските гърбове и да крещиш в ушите им по такъв подъл начин? Можеше да ми докараш някой инфаркт.
— А кой ти дава право на теб, проклетнико Финк-Нотъл — не останах по-назад и аз, — да посегателстваш над спалното ми бельо след изричната ми забрана? Имаш си твои чаршафи. Върви и си ги връзвай до насита!
— Как? Споуд е седнал на леглото ми.
— Не думай!
— Ще думам, и още как. Причаква ме. Когато се разделихме, аз се запътих право към стаята си, а той дебнеше спотаен вътре. Ако случайно не се беше изкашлял, щях да му тупна като зряла круша в лапите.
Разбрах, че е дошло време да успокоя тази разбунена душа.
— Гъси, няма защо да се боиш от Споуд.
— Как да няма защо? Има, и още как! И ти ги дрънкаш едни…
— Много хубави си ги дрънкам, ако искаш да знаеш! Споуд qua9 заплаха, ако qua е нужната дума, е вече част от миналото. Махни му за сбогом. Благодарение на завидното съвършенство на системата от Джийвсови тайни служби докопах за него сведения, които той не би желал да станат обществено достояние.
— Какво?
— Е, тук ме хвана натясно. Когато казах, че съм ги докопал, трябваше да поясня, че всъщност докопването е дело на Джийвс, а неговите устни, за жалост, са запечатани. Въпреки това съм в състояние да пробутам наученото на оня звяр като сигурна работа. Само да опита грубиянските си номера, и ще му покажа звезди по пладне. — Млъкнах и се ослушах. По коридора се задаваха стъпки. — А! — възкликнах аз. — Някой идва насам. Може да е самият нещастник.
От Гъси се изтръгна животински крясък.
— Заключи тая врата!
Махнах безгрижно с ръка.
— Не е необходимо. Нека влезе. Определено очаквам това посещение. Само гледай как ще се разправя с него, Гъси. Това ще те развесели.
Догадката ми беше безпогрешна. Прагът ми бе засенчен от самия Споуд. Явно му бе писнало да седи на леглото на Гъси и бе почувствал, че поредният дружески разговор с Бъртрам може да наруши монотонното му съществуване. Влезе, както и предния път, без да чука, и когато осъзна присъствието на Гъси, издаде кротко възклицание на триумф и задоволство. Остана за миг неподвижен, като дишаше тежко през носа си.
Видях, че след последната ни среща беше надал значително на ръст и обем и ако не бях посъветван от толкова авторитетен източник как да го хвана за рогата, видът му щеше доста да ме разкисне. Но с течение на годините бях така обучен да разчитам и на най-оскъдните Джийвсови слова, че срещнах погледа му, без да ми трепне окото.
Със съжаление трябва да отбележа, че Гъси не споделяше слънчевата ми увереност. Възможно е да не бях му дал достатъчно изчерпателно обяснение на фактите по случая, а може би и срещата със Споуд в плът и кръв го бе накарала да изгуби ума и дума. Във всеки случай той се отдръпна към стената и доколкото схващах с периферното си зрение, започна да прави опити да мине през нея. Увлечен в своя стремеж, Гъси стоеше като препариран от добър специалист, докато аз се обърнах към натрапника и го измерих с дълъг уравновесен поглед, в който изненадата и високомерието бяха добре балансирани.
— А, Споуд — рекох, — сега пък какво има? — Наблегнах значително на думичката „сега“, за да демонстрирам неудоволствие, но напразно. Пусна въпроса ми покрай ушите си и започна бавно да се придвижва напред с приковани в Гъси очи. Отбелязах, че мускулите на челюстите му шават по същия начин, както когато ме свари да бъркам в колекцията на сър Уоткин Басет, а нещо в маниера му подсказваше, че всеки момент ще започне да се удря с юмруци в гърдите и да издава глухи звуци, както правят горилите в моменти на силна емоция.