Когато способностите ми да разсъждавам се позавърнаха в лоното си, забелязах, че Споуд се е вкопчил в левия крак на леля Далия и че тя не е във възхита от това. Ударът в диафрагмата от страна на бликащ от здраве племенник я бе лишил до голяма степен от въздух, но все пак й бе останал достатъчно дъх да спори и тя се впусна в това с характерния си плам.
— Що за безобразие? — разгорещено взе да се интересува. — Каква е тази лудница? Всички ли са се побъркали? Най-напред виждам Джин-Ботъл да препуска из коридора като див мустанг. След това ти се мъчиш да минеш през мен като привидение през стена. А сега господинът в арабския бурнус се зае да ме гъделичка по глезена, което не ми се е случвало от бала на ловците в Йорк през хиляда деветстотин двайсет и първа.
Тези протести, макар и филтрирани от чаршафа, стигнаха до Споуд и вероятно пробудиха някаква човещина у него, защото я пусна и тя се изправи, като отупваше роклята си от праха.
— А сега — започна малко по-спокойно — чакам обяснение. Каква е целта на всичко това? Какво става? Кой, по дяволите, е онзи под постелката?
Представих го.
— Познаваш Споуд, нали? Господин Родерик Споуд, госпожа Травърс.
Споуд беше успял да се разчаршафоса, но картината с гугутката си беше на мястото и леля Далия го загледа с подчертана почуда.
— За Бога, защо ви е това около врата? — попита тя. И в пристъп на толерантност добави: — Е, носете го, щом ви харесва, но от мен да знаете, че не ви отива.
Споуд не отговори. Дишаше тежко. Не го обвинявам. Имайте предвид, че на негово място и аз бих дишал тежко, но звукът не галеше ухото и бих предпочел да спре. Освен това напрегнато се взираше в мен и бих предпочел да прекрати и това. Лицето му бе поаленяло, очите — изхвръкнали, и къдрите му, сресани грижливо, в ужас бяха щръкнали нагоре като бодли на сплашен таралеж10, както веднъж се изрази Джийвс, когато описваше реакцията на Барми Фодърингей-Фипс при вида на класирането на крантата, в която бил инвестирал обилно по време на надбягванията в Нюмаркет.
Спомням си как веднъж, доста преди Джийвс да постъпи при мен, бях ангажирал на негово място камериер, който, преди да изтече и седмица от престоя му в моя дом, се напи до несвяст, запали апартамента и се опита да ме разпори с ножа за печеното. Каза, че държал да разбере какъв е цветът на вътрешностите ми. До този момент бях гледал на въпросния епизод като на най-опасния инцидент в съществуването ми на белия свят. Тук обаче стана ясно, че трябва да го декласирам на второ място.
Онзи младеж бе проста и невежа душа, а Споуд притежаваше добро образование и възпитание, но несъмнено душите им се единяха. Не смятам, че биха намерили общ език по коя да е друга тема, но цветът на вътрешностите ми ги интересуваше с идентична любознателност. Единствената разлика беше в това, че докато моят прислужник беше набелязал да използва за разкопките ножа за печеното, то Споуд възнамеряваше да ме вивесектира с голи ръце.
— Трябва да ви помоля да ни оставите сами, госпожо — рече той.
— Но аз току-що дойдох — възрази леля Далия. — Ще мета с този тук стаята, докато увисне на косъм от смъртта.
Подобни намерения, изречени с подобен тон, нямаше начин да минат пред добрата стара плът и кръв. Племенният дух е силно застъпен у нея и както вече споменах, много си пада по Бъртрам, макар че не ме питайте защо. Челото й се свъси.
— Няма да разреша да докоснете човек, който ми се пада племенник.
— Ще потроша всяко негово кокалче!
— Нищо подобно. Ама че… Ей, ти! Къде се юрна?
Тя рязко повиши глас поради факта, че в същия миг Споуд направи бързо движение към мен.
Ако се съди по начина, по който очите му святкаха, мустаците шаваха, да не говорим за скърцащите зъби и зловещите присвивания на пръстите, това движение би трябвало да ме вдъхнови за балетен скок към вратата. И малко по-рано несъмнено щях да се проявя лъвски, ала сега си стоях на мястото сдържан и спокоен. Не помня дали скръстих ръце на гърдите, но съм сигурен, че по устните ми играеше лека усмивчица.
Защото краткото „юрна!“ или по-скоро първата буква от думичката извърши онова, което половинчасов размисъл не беше успял — а именно отприщи паметта ми. Думите на Джийвс изникнаха ясно в главата ми. В един момент мозъкът ми залепваше, а в следващия — фонтанът на спомените бликна неудържимо. Често става така.
10
Думите не са на Джийвс, а на Призрака на Хамлетовия баща в I действие, V сцена. Превод Валери Петров. — Б.ред.