— Да, сър.
— Виждам как влиза в стаята да оправи леглото. Представям си как крехкото девойче с големи очи и плахо лице прекрачва прага и върху й се нахвърля този човекоядец. Направо не ми се мисли за последствията.
— Да, сър.
Намръщих се.
— Джийвс, вместо непрекъснато да ми повтаряш „Да, сър“, да беше предприел нещо.
— Но какво бих могъл да предприема, сър?
— Можеш да действаш, Джийвс. Моментът направо си плаче за бързи и решителни действия. Спомняш ли си едно наше гостуване в имението на леля Агата в Улъм Чърси? За да ти опресня паметта, аз и достопочтеният А. Б. Филмър, министър от действащия кабинет, станахме жертва на разярен лебед и бяхме принудени да клечим на покрива на островна беседка.
— Ясно си спомням инцидента, сър.
— Аз също. А картината, неизличимо врязана в паметта ми, показва теб, изправен неустрашимо срещу лебеда с поглед, внушаващ не-можеш-да-си-разиграваш-коня-как-то-ти-скимне и мятащ върху главата му дъждобран, с което обърка целите и плановете му и го принуди из основи да ревизира цялостната си стратегия. Прекрасно изпълнение беше. Не помня да съм виждал нещо по-похвално.
— Благодаря, сър. Винаги съм щастлив да ви бъда от полза.
— Джийвс, можеш да не се съмняваш, че тогава ми беше от огромна полза. Та ми мина през ума, че може би една подобна акция би накарала тоз добитък да се почувства пълен глупак.
— Не се и съмнявам, сър. Само че не разполагам с дъждобран.
— Съветът ми е да провериш на какво си способен с чаршаф в ръка. А ако изразиш съмнение в ефикасността на чаршафа, мога да те уверя, че малко преди да дойдеш в стаята ми, постигнах възхитителни резултати срещу господин Споуд именно с чаршаф. Буквално не можа да се освободи от него.
— Тъй ли, сър?
— Можеш да не се съмняваш, Джийвс. Няма по-добро оръжие от чаршафа. Върху леглото виждам няколко.
— Да, сър. Върху леглото.
— Настъпи пауза. Мразя да съм несправедлив, но ако това не беше nolle prosequi, тогава не знам какво е nolle prosequi. Затвореният и неентусиазиран негов тон ми подсказа, че съм прав, и направих опит да погъделичкам гордостта му, както Гъси се бе опитал да погъделичка моята по време на раздумките ни на тема Споуд.
— Да не би да се боиш от едно паленце, Джийвс?
Той почтително ме поправи, като заяви, че въпросното животно не е паленце, а възнадхвърлило средното мускулно развитие на породата си псе. Особено наблегна на зъбите му.
Успокоих го.
— Мисля, че ако осъществиш внезапен скок, изобщо няма да се стигне до зъбите. Можеш да се метнеш на леглото, да измъкнеш чаршафа, да го увиеш в него и преди да разбере какво става, готово.
— Да, сър.
— Е, какво, ще направиш ли внезапен скок?
— Не, сър.
Надвисна ледено мълчание, по време на което кучето Бартоломю продължи да ме фиксира, без да мига, и за кой ли път с негодувание забелязах високомерното и презрително изражение на лицето му. Нищо на света не може да направи приятен насилствения престой върху скрин заради някакъв си абърдийнски териер, но човек поне очаква кучето да прояви малко великодушие и да не сипва сол в раната, като гледа, сякаш се пита дали скринът всъщност е изход от положението.
С надеждата да изтрия този израз от лицето му предприех някои действия. На свещника до мен имаше една почти изгоряла свещ и аз я метнах по проклетника. Той я изяде с видима наслада, повърна я и възобнови безмълвното си наблюдение над скромната ми личност. Точно в този миг вратата се отвори и часове по-рано от очакваното в стаята нахълта Стифи.
Първото нещо, което се набиваше в очи, беше, че не е в обичайното си ведро настроение. По правило Стифи е момиче, което наперено се придвижва от точка А към точка Б с младежка пъргавина, но ето че сега влезе с бавните провлечени стъпки на волжки бурлак. Хвърли ни бегъл поглед и след лаконично: „Здрасти, Бърти“, „Здрасти, Джийвс“ — очевидно ни забрави. Отиде до тоалетката, свали си шапката и се вторачи с мрачни очи в огледалото. Явно изживяваше душевен потрес с неизвестен произход и разбрах, че ако не завържа веднага разговор, ще настъпи мъчителна пауза.
— Привет, Стифи.
— Здрасти.
— Хубава вечер. Кучето ти повърна на килима.
Всичко това, естествено, беше преход към основната тема, която продължих да преследвам.
— Е, Стифи, предполагам, че си изненадана да ни намериш тук.
— Не, не съм. Тефтерчето ли търсите?
— Ами да. Точно така. Търсим го. Въпреки че в интерес на истината още не сме започнали. Твоето „бау-бау“ ни попречи. (Вероятно забелязвате шеговития ми тон. Винаги е препоръчителен при подобни случаи.) Разтълкува превратно влизането ни.