— Привет, Смрадльо.
— Здрасти, Бърти.
— Отдавна не сме се виждали.
— Доста отдавна.
— Чувам, че си станал курат.
— Така е.
— Как са душите, които пасеш?
— Благодаря, добре са.
Настъпи пауза и тъкмо да започна да го разпитвам дали е виждал наскоро стария Еди-кой-си и знае ли какво е станало с Оня-как-му-беше-името, както обикновено тръгва разговорът в случай на среща на съколежани след дълга разлъка, когато Стифи, която до този момент гушкаше шлема като майка заспалото си бебе, с весел кикот го нахлупи на глава, а тази гледка сякаш стовари върху Смрадльо цялата тежест на извършеното. Вероятно сте чували израза „Клетникът напълно осъзна безизходността на положението си“. Това бе Харолд Пинкър в момента. Запрепуска из стаята като стреснат кон, блъскаше се и събаряше всички срещнати маси и масички, спъна се в един стол, преобърна го, вдигна го, седна на него и зарови лице в ръце.
— Ами ако научат децата от неделното училище! — простена той и се разтърси конвулсивно.
Разбрах мисълта му. Човек с неговото положение трябва да мери постъпките си. Хората очакват от един курат съвестно да изпълнява енорийските си задължения. Обичат да мислят за него като за лице, което проповядва за хивити, йебусити и тям подобни, мъмри с подходящи слова грешниците, носи супа и одеяла на заслужили болни и други подобни небивалици. Но ако разберат, че обезшлемява полицаи, те се споглеждат с неодобрително вдигнати вежди и се питат дали е подходящ за тази работа. Това именно тормозеше стария Смрадльо и не му позволяваше да бъде кипящ от жизнерадост курат, чийто неудържим смях по всяка вероятност бе гаранция за успеха на ежегодното училищно тържество. Стифи се опити да го уталожи.
— Извинявай, миличък. Ако видът му те разстройва, ще го скрия. — Отиде до скрина и го пъхна в едно чекмедже. — Но не мога да разбера — продължи тя — защо трябва да се разстройваш. Според мен имаш всички основания да си горд и щастлив. А сега ми разкажи всичко.
— Да — обадих се и аз. — Човек обича да научава нещата от извора.
— Промъкна ли се зад гърба му като леопард? — попита Стифи.
— Разбира се, че се е промъкнал — упрекнах аз младата патка. — Да не си въобразяваш, че се е изпружил в цял ръст пред него? Без съмнение си се промъкнал безшумно като змия зад него, нали, Смрадльо, и си извършил деянието, докато си е отдъхвал, подпрян на някой пън и пушещ кротко лула.
Смрадльо продължаваше да гледа право пред себе си с измъчен вид.
— Не беше пън, а ограда. Когато ти си тръгна, Стифи, излязох на разходка да премисля нещата и тъкмо прекосих ливадата на Плънкет и смятах да мина покрай оградата към следващата, когато съзрях пред себе си тъмна фигура и се оказа, че е той.
Кимнах. Представих си ясно сцената.
— Надявам се — обадих се аз, — че не си забравил да го бутнеш напред, преди да го дръпнеш.
— Не беше нужно. Шлемът не беше на главата му. Беше го свалил и оставил на земята. Аз просто се промъкнах зад гърба му и го взех.
Трепнах и свих укорително устни.
— Не е съвсем по правилата, Смрадльо.
— Нищо подобно — обади се с топлота Стифи. — Смятам, че е постъпил много умно.
Не можех да отстъпя от позицията си. В „Търтеите“ много държим на порядъчността.
— Има правилен и неправилен начин за задигане на полицейски шлемове — твърдо отсякох аз.
— Това са пълни дивотии — скастри ме Стифи. — Мисля, че си бил прекрасен, миличък.
Свих рамене.
— Джийвс, ти как смяташ?
— Едва ли е подобаващо да изразявам мнение, сър.
— Така е — заяде се Стифи. — А още по-неподобаващо е точно ти, скудоумни ми Бърти Устър, да даваш мнения. За какъв се смяташ — продължи да се горещи тя, — та нахлуваш в спалните на момичетата и започваш да раздаваш мнения за правилно и неправилно крадене на шлемове? Ако беше толкова опитен, нямаше да се оставиш да те сбарат за яката и да те завлекат в участъка на улица Бошър, където на сутринта си се мазнил пред чичо Уоткин с надеждата да се отървеш с глоба.
Веднага отвърнах на удара.
— Не съм се мазнил пред тая напаст Божия. През цялото време се държах сдържано и хладно като червенокос на стълба за мъчения. Що се отнася до надеждата да се отърва с глоба…
Стифи ме прекъсна с нареждането да си затварям плювалника. Аз обаче отказах да се предам.
— Държа да изтъкна, че присъдата направо ме потресе. Бях обект на полицейски и съдебен произвол. Както и да е, не това е темата на разговора. Темата е, че при срещата си с полицая Смрадльо не е спазил правилата на играта. Смятам, че поведението му от морална гледна точка е равносилно на стрелба по кацнала птица. Не мога да променя мнението си.