— Ъ… каква присъда смятате, че ще получи?
Оценявам любознателността ви, господин Устър, но в момента нямам готовност да ви се доверя. Ако ми разрешите да цитирам покойния лорд Аскуит11, ще ви кажа: „Чакай и ще видиш.“ Струва ми се, че е много възможно любопитството ви да бъде удовлетворено в най-близко бъдеще.
Не исках да чопля стари рани, защото винаги съм предпочитал миналото да погребва своите мъртъвци, но реших, че няма да е зле да направя лек сондаж.
— Мен ме глобихте пет лири — подхвърлих аз.
— Имахте добрината да ми го напомните днес следобед — хладно ме прониза през пенснето си той. — Но ако съм ви разбрал правилно, нарушението, за което бяхте изправен пред мен на улица Бошър, е било извършено вечерта след гребните гонки между университетите на Оксфорд и Кеймбридж, когато властите по традиция са по-снизходителни. В настоящия случай подобни смекчаващи вината обстоятелства не са налице. По никакъв начин не бих наказал разпътника, откраднал държавна собственост от личността на полицая Оутс, само с глоба.
— Да не твърдите, че ще го хвърлите в затвора?
— Вече казах, че нямам готовност да ви се доверя, но щом стигнахме дотук, отговорът е „да“, ще го сторя.
Възцари се мълчание. Той седеше и се удряше по показалеца с писалката. Аз, ако не ме лъже паметта, заприглаждах връзката си. Бях силно разтревожен. Мисълта, че клетият стар Смрадльо ще бъде запокитен в Бастилията, би обезпокоила всеки доброжелателно заинтересован от кариерата и перспективите му. Нищо не може така непреодолимо да се изпречи между един курат и издигането му в служебната йерархия, както престоят в панделата.
Той остави писалката.
— Е, господин Устър, мисля, че се канехте да ме посветите в повода, който ви води насам.
Стреснах се. Не че бях забравил за мисията си, но зловещите разкрития ме бяха накарали да я изтласкам назад в съзнанието си и внезапността, с която изскочи на дневен ред, ме разтърси.
Разбрах, че ще трябва да започна с няколко встъпителни думи, след което да пипна бика за рогата. Когато отношенията между двама мъже са обтегнати, вторият мъж не може току-така да изтърси желанието си да се ожени за племенницата на първия. Особено ако има изтънчено чувство за такт, с каквото се славят Устърови.
— О! А! Да. Благодаря, че ми напомнихте.
— Моля, моля.
— Просто реших да се отбия да си побъбрим.
— Разбирам.
Явно положението изискваше плавно въведение в темата и аз изведнъж зърнах светлина в тунела. Впуснах се към нея с надлежна самоувереност.
— Сър Уоткин, мислили ли сте някога за любовта?
— Моля?
— За любовта. Задържали ли сте някога вниманието си върху нея?
— Да не би да сте дошли да говорим за любов?
— Да. Точно за това съм дошъл. Питам се дали не сте забелязали нещо много особено, свързано с нея, а именно че тя е навсякъде. Крачка не можете да направите, без да се препънете в нея. Имам предвид любовта. Където и да мръдне човек, тя се завира в носа му и бръмчи сред всички форми на живот. Да се неначудиш. Вземете например тритоните.
— Добре ли сте, господин Устър?
— О, да, благодаря, чувствам се превъзходно. Та вземете например тритоните. Никога не бихте повярвали, но Гъси Финк-Нотъл твърди, че по време на размножителния период затъват в любов до гуша. Строяват се в редици и часове наред размахват опашки срещу местните хубавици. Същото се отнася за морските звезди, само че те размахваха нещо друго, не помня какво. И подводните червеи.
— Господин Устър…
— Според Гъси това се отнасяло дори за плоските водорасли. Учудващо, нали? Аз поне се учудих. Но той ме увери, че е самата истина. Не ме питайте какво смята да постигне едно плоско водорасло, след като изрази въжделенията си, но въпреки това при пълнолуние то чува зова на Любовта и не се противи. Предполагам, че храни надеждата да се понрави на други плоски водорасли. Така да е. Това, което се опитвам да ви внуша, е, че в момента луната е пълна и щом действа по този начин на водораслите, не можете да вините мъж като мен, че е подвластен на някои импулси, нали?
— Опасявам се, че…
— Нали не можете да ме вините? — повторих аз настойчиво. И вметнах едно „А?“ за подсилване на ефекта.
Но в очите му не блесна очакваната искрица интелигентност. Ако в началото на монолога ми приличаше на човек, потънал в неведение, сега ми заприлича на човек, удавен в същото.
— Опасявам се, господин Устър, че ще ме помислите за несхватлив, но нямам и най-беглата представа за какво ми говорите.
Настъпи моментът да го халосам с новината. С удоволствие забелязах, че от плахия трепет, обхванал ме в началото, няма и следа. Не твърдя, че чистех прашинки от безупречните дантели около китките си, но бях смразяващо хладнокръвен.
11
Граф Хърбърт Хенри Аскуит (1852–1928) — английски държавник, министър-председател на страната (1908–1916), прокарал в парламента закон, с който се премахва правото на вето от страна на Камарата на лордовете. — Б.ред.