— В една леха, сър Уоткин.
— Леха?
— Странно — обадих се аз. — Много странно.
— Да, сър. Разхождах кучето на госпожица Бинг и тъй като случайно минавах от тази страна на къщата, забелязах господин Устър да хвърля от прозореца нещо, което падна в лехата под прозореца му, и след проверка се оказа, че е този шлем.
Старият Басет дълбоко пое дъх.
— Благодаря, Бътърфилд.
Икономът се ската, а старият се завъртя около оста си и застана срещу мен с блеснало пенсне.
— Тъй значи! — рече той.
Човек рядко не разполага с богат арсенал от отговори, когато чуе „Тъй значи!“ Запазих благоразумно мълчание.
— Трябва да е станала някаква грешка — взе думата леля Далия с достойна за нея неустрашимост. — Вероятно е хвърлен от някой съседен прозорец. В такава тъмна нощ е лесно да се сбърка.
— Как не!
— Може пък прислужникът да лъже. Да, това е напълно приемливо обяснение. Този ваш Бътърфилд е виновникът. Откраднал е шлема и като е разбрал, че започва незабавно дирене, е решил да направи хладнокръвен ход и да се опита да го пробута на Бърти. Какво ще кажеш, Бърти?
— Няма да се учудя, лельо Далия. Изобщо няма да се учудя.
— Да, явно така е станало. С всяка секунда е все по-очевидно. Човек не бива да се доверява на икономи с вид на светци.
— В никакъв случай.
— От самото начало забелязах, че има крадлив поглед.
— И аз.
— А, значи и ти си го забелязал?
— Веднага.
— Напомни ми за Мъргатройд. Помниш ли Мъргатройд в Бринкли Корт, Бърти?
— Оня преди Помрой ли? Един такъв въззакръглен?
— Той. С лице на всеобщо и дълбоко уважаван архиепископ. Как само ни метна с това лице! Доверявахме му се безрезервно. И какъв беше резултатът? Задигна сребърните ножове за рибешко филе, заложи ги и ги прахоса на кучешки надбягвания. Та този Бътърфилд е същински Мъргатройд.
— Може да му е роднина.
— Няма да се учудя. Е, добре, сега, когато загадката е задоволително решена и името на Бърти остана неопетнено, няма ли да е най-добре да си легнем? Вече е доста късно, а ако не спя осем часа, току-виж, съм погрозняла.
Леля Далия внесе в процедурата такава приятна атмосфера на дружеско единодушие и сърдечен призив да не повдигаме повече въпроса, че получих истински шок, когато старият Басет отказа да влезе в тона й.
— Напълно подкрепям твърдението ви, че някой лъже, госпожо Травърс. Но ако допускате, че това е икономът ми, принуден съм да възразя. Господин Устър е действал извънредно умно и находчиво…
— О, благодаря.
— … но се опасявам, че не съм склонен да го оправдая, както вие предлагате, без сянка от петно върху името му. Дори в интерес на истината съм длъжен да заявя, че не съм склонен изобщо да го оправдавам.
Обърна към мен зложелателно пенсне. Не си спомням да съм виждал човек, чийто вид толкова да не ми понася.
— Може би ще си припомните, господин Устър, как в хода на разговора ни в библиотеката ви осведомих, че гледам на това нарушение с изключителна сериозност. Заявих, че не съм склонен да приема предложението ви да се задоволя с глоба от пет лири, както в случая, когато се явихте пред мен на улица Бошър, обвинен в сходно престъпление. Уверих ви, че извършителят на този злостен акт срещу личността на полицая Оутс, когато бъде заловен, ще се озове в затвора. Не виждам причина да преразгледам решението си.
Това изявление се посрещна със смесени чувства. Юстис Оутс видимо го одобри. Вдигна очи от шлема с окуражена усмивка и ако не бяха железните окови на дисциплината, щеше да извика „Ура!“ От своя страна леля Далия и аз не го харесахме.
— Хайде сега, сър Уоткин, стига, по дяволите — противопостави се тя, винаги на бойна нога, когато се засягаха племенните интереси. — Не можете да направите подобно нещо.
— Мадам, не само че мога, но и ще го направя. — Извика с пръст Юстис Оутс. — Полицай!
Не добави, „Арестувайте този човек!“ или „Изпълнете дълга си!“ но онзи разбра намека и послушно пристъпи към мен. Почти очаквах да сложи ръка на рамото ми или да извади белезници и да ги обвие около китките ми, но не го направи. Просто застана до мен, сякаш щяхме да изпълняваме дует, и замря неподвижен, с каменно лице.
Леля Далия продължи призивите си към здравия разум.
— Не можете да каните човек в дома си и щом прекрачи прага му, да го хвърляте в зандана. Ако на това му викат глостърширско гостоприемство, Бог да е на помощ на Глостършир.
— Господин Устър е тук не по моя покана, а по покана на дъщеря ми.
— Това няма никакво значение. Не можете да се измъквате по този начин. Той е ваш гост. Ял е от солта ви. Което налага да спомена, че тази вечер супата беше пресолена.
— Е не, не бих казал — възразих аз. — На мен ми се стори добра.