— Очаквам го на подноса със закуската. Лека нощ, Басет.
— Лека нощ, господин Устър. Това там бренди ли е? Ако ми разрешите, ще си налея една чашка.
— Джийвс, напълни един бокал за сър Уоткин Басет.
— Много добре, сър.
Пресуши с благодарност чашата и изпъпли навън. При по-близко познанство можеше да се окаже и голям сладур.
Джийвс наруши мълчанието.
— Свърших с опаковането, сър.
— Добре. Тогава ще гушна възглавницата. Отвори прозореца, моля те.
— Много добре, сър.
— Какво е времето?
— Променливо, сър. Започна да вали.
До ушите ми долетя силна кихавица.
— Ей, Джийвс, какво е това? Да не би вън да има някой?
— Полицаят Оутс е долу, сър.
— Да не искаш да кажеш, че продължава да стои на пост?
— Да, сър. Предполагам, че погълнат от други грижи, сър Уоткин е забравил да му каже, че вече не е нужно да бди.
Въздъхнах доволно. Това достойно увенчаваше деня ми. Мисълта, че полицаят Оутс бди под дъжда като войските на Мидий, вместо да топли розови пръстчета около грейката в леглото, ме преизпълни с блаженото усещане за щастие.
— Това е краят на един съвършен ден, Джийвс. Какво ми говореше за чучулигите?
— Сър?
— А май и за охлювите.
— О, да, сър. Годината клони към пролетта, денят клони към утринта, часът е седем и роса роси по хълма…
— Дай за чучулигите, Джийвс. За охлювите. Сигурен съм, че бяха замесени чучулиги и охлюви.
— Сега ще стигна до чучулигите и охлювите, сър. Чучулига на стряхата, охлюв върху трънката…
— Те това е. А основната мисъл?
— А Бог е на небето и в съгласие със света19.
— Това е същината. Дори аз не бих го казал по-добре. И все пак, Джийвс, остана да ме чопли нещо. Изгарям от любопитство да чуя скритите факти около Юлейли.
— Опасявам се, сър…
— Ще си трая. Нали ме познаваш, гроб съм.
— Правилата на клуба „Ганимед младши“ са извънредно строги, сър.
— Знам. Но можеш леко да ги понарушиш.
— Съжалявам, сър…
Взех съдбовно решение.
— Джийвс — започнах аз, — ако ми кажеш всичко за Юлейли, ще отидем на твоето околосветско пътешествие.
Видимо взе да се колебае.
— Сър, но само под най-строг секрет…
— Естествено.
— Господин Споуд е крояч на дамско бельо, сър. Надарен е със значителен талант в тази област и тайно го упражнява от години. Той е основател и собственик на магазина на улица Бонд, известен като „Сестри Юлейли“.
— Не може да бъде!
— Може, сър.
— Велики Боже, Джийвс! Нищо чудно, че не иска да се разчуе.
— Да, сър. Това безспорно ще срине авторитета му пред неговите политически следовници.
— Човек не може да бъде едновременно преуспяващ Диктатор и да крои дамско бельо.
— Да, сър.
— Или едното, или другото. Но не и двете.
— Точно така, сър.
Замислих се.
— Е, Джийвс, сделката си струваше. Нямаше да мога да мигна от любопитство. Може пък околосветското пътешествие да не се окаже чак толкова гадно.
— Повечето господа ги намират за забавни, сър.
— Наистина?
— Да, сър. Срещат нови лица.
— Вярно. Не бях помислил за това. Лицата ще бъдат нови, нали? Хиляди и хиляди лица, а Стифиното няма да е сред тях.
— Точно така, сър.
— Най-добре още утре купи билетите.
— Вече съм ги купил, сър. Лека нощ, сър.
Вратата се затвори. Угасих лампата. Няколко секунди полежах, заслушан в отмерения тропот на полицая Оутс, и се замислих за Гъси и Мадлин Басет, за Стифи и стария Смрадльо Пинкър и за хармонията, от която преливаше в момента любовният им живот. Представих си как чичо Том получава сметаниерата си, а леля Далия улучва психологическия момент и му изкопчва тлъст чек за „Будоарът на милейди“. Усетих, че Джийвс е прав. Охлювът бе разперил криле, а чучулигата се намираше на тръна… или май беше обратното, а Бог беше на небето и в съгласие със света.
Очите ми неусетно се затвориха, мускулите ми се отпуснаха, дишането ми стана тихо и равномерно и сънят, който правеше нещо, което съм забравил, на нещо друго в ръкава20, което също не помня, ме заля с благодатна вълна.