Та такива работи… Настя се чудеше кой ли може да е този тайнствен чичо Женя, за всеки случай дори два пъти прелисти бележника си и старателно набра телефоните на всички познати на име Евгений. Никой от тях не беше я търсил, пък и те бяха всичко на всичко трима: двама от „Петровка“ и един от друг град, където си живееше най-спокойно и вдигна домашния си телефон, когато Настя му звънна.
— Каква глупост! — ядосано възкликна тя и захвърли бележника на дивана. — Какъв е тоя Женя, дето ме е търсил? И защо той има моя номер, след като не фигурира в моя бележник?
— Какво те ядосва сега? — не разбра Чистяков.
— Ами това означава, че аз не съм му давала номера си. Льоша, аз може и да съм лош оперативен работник, но все пак работя в милицията, не си раздавам телефонните номера, особено домашния, наляво и надясно, аз само разменям номера с хората, разбираш ли? Ако съм готова да контактувам с някого, давам му своя номер и си записвам неговия. Никак не ми харесват ситуации, когато някой има моя номер и той или тя може да ми позвъни, когато пожелае, а аз дори не знам къде да търся този човек и как да му се обадя.
— Не се ядосвай — посъветва я Льоша, — ядът ти няма да даде отговори на твоите въпроси.
Настя безнадеждно махна с ръка.
— Абе не се ядосвам, просто не обичам да не разбирам нещо. Този тайнствен Женя може елементарно да те е проследил по пътя от Жуковски насам, до Болотники.
— Може — съгласи се Чистяков, който слагаше дърва в камината, — но за целта е трябвало да знае поне къде живея или работя аз и как изглеждам. Ето на, имаш с какво да се заемеш утре сутринта. Напъни се да си спомниш кой от твоите доброжелатели ме познава или поне ни е виждал заедно.
— Когато арестувахме Тришкан — веднага каза Настя първото, за което се сети. — Там бяхме и ти, и аз. Когато той уби Арсен, помниш ли?
— А как му беше първото име на тоя Тришкан?
— Мисля, че Виктор. Да, точно така, Виктор Тришкан.
— Значи не е Женя… — разочаровано проточи Алексей.
— Ох, Льош, това нищо не значи, той може всякак да се е представил по телефона, ако щеш, и като краля на Йордания Хюсеин. Важното е, че ни е виждал заедно и от този момент са минали достатъчно години, за да си е излежал присъдата и да е вече на свобода. И изобщо, може да е всеки от кантората на Арсен, ние не я унищожихме докрай тая кантора, само отсякохме върха, онези, които открихме. А нали тогава те ме следяха много сериозно, знаеха и телефона, и адреса ми, и фотографираха всяка моя крачка.
— Да, неприятно. А някого другиго да си спомняш?
— Другиго, другиго… — замислено мърмореше Настя. — Да, имаше един случай, когато празнувахме годишнина от сватбата на Саша и Дашка в един ресторант, спомняш ли си?
— Беше преди един милион години.
— Не преувеличавай, само шест. Там същия ден празнуваше нещо издателят, когото разработвахме, вечеряше с делови партньори, аз дори танцувах с него. Отначало Санка покани на танц неговата дама, а после самият издател покани мен.
— Спомням си, че как — ехидно се засмя Чистяков, — отначало ти се опитваше да накараш мен да я поканя.
— Ти обаче отказа. Но пък моят предан брат Саша пое удара върху себе си.
— И какво, издателят се е оказал страшен престъпник и сега може също толкова страшно да ти отмъщава?
— А, не, по нашата част там не се разкри нищо, само някакви данъчни измами и още някакви по-дребни неща, не беше достатъчно за присъда. С него се занимавахме, защото беше организатор на убийство, но не можахме да го докажем, осъдихме само изпълнителите. Льоша, търсим в неправилна посока.
— Защо?
— Защото престъпниците не отмъщават на детективите. Те прекрасно разбират, че ние ги ловим не от омраза, а по задължение, такава ни е работата. Ако не я свършим, началството ще ни откъсне главите. Не отмъщават нито на нас, нито на следователите. Отмъщават, Льошенка, само на съдиите. Защото от нашето доброволно решение не зависи дали да ги заловим, или да не ги заловим, наредено ни е да ги заловим — и ние ги залавяме. Виж, съдията произнася присъда, ръководен от вътрешно убеждение, и ако в члена от закона, да речем, фигурира санкция „от три до осем години лишаване от свобода“, той може да даде осем, а може и три, а освен това законът му разрешава да определи наказание, по-леко от долната граница, тоест, може да даде не три, а две или една година. Или колкото си иска години, но условно. Или изобщо да определи обвинението като недоказано и да освободи подсъдимия още в съдебната зала. Ето защо на съдиите доста често отмъщават.