Ритер не харесваше на Коротков. За това нямаше обяснение. Просто не му харесваше — и толкоз.
— Отидох в ателието при Лариса, на „Болшой Харитоневски“. Отключих със своя ключ и я видях…
— Веднага ли отключихте, или първо позвънихте?
— Позвъних, но никой не ми отвори. Тогава се възползвах от ключа.
— Защо отидохте там? Имахте ли уговорка?
— Господи, нали вече обясних! Лариса не се прибра предната вечер, цяло денонощие нямахме вест от нея и аз започнах да я търся. Преди всичко естествено в ателието.
— Я да се спрем по-подробно на този момент, Валерий Станиславович. Кога за последен път видяхте жена си?
— Във вторник сутринта. Аз тръгвах за работа, а тя още спеше.
— И след това…
— След това не съм я виждал. Само разговарях с нея по телефона.
— Кога именно?
— Във вторник следобед.
— А по-точно?
— Към три-три и половина.
— Вие ли я потърсихте или тя вас?
— Аз й се обадих в ателието и тя каза, че работи и всичко е наред.
— А какво можеше да не е наред?
— Слушайте, не се хващайте за думите! Това беше обикновен разговор, при който единият пита какво става, а другият отговаря, че всичко е нормално, всичко е наред. Обикновен разговор, разбирате ли?
— Разбирам, разбирам. Лариса Сергеевна не ви ли каза кога смята да се прибере?
— Не, не ми каза. Когато работи усилено, подобен въпрос е безсмислен. Тя не усеща времето. Затова не се разтревожих, когато не се прибра през нощта. Бях сигурен, че е останала да спи в ателието.
— В този ден не й ли се обадихте повече?
Въпросът не хареса на Ритер, макар, според Коротков, да беше абсолютно невинен. Във всеки случай паузата, която направи съпругът на потърпевшата, съвсем мъничката пауза, не остана скрита от Юра.
— Не, не съм й звънил. Лариса не обича… не обичаше да я откъсваме от работата й.
— Добре. Кога започнахте да се тревожите?
— Снощи. В сряда вечерта — кой знае защо уточни Ритер, като разглеждаше съсредоточено безупречно поддържаните си ръце с широки длани и възкриви къси пръсти.
— Защо? Нали сте били сигурен, че жена ви работи. Или не?
— Тя продължаваше да не вдига телефона и нито веднъж не се обади нито на мен, нито на майка ми. Това не е обичайно за нея. Тогава реших да отида в ателието и да видя дали всичко е наред. Може би телефонът там не работеше.
— Валерий Станиславович, моля ви да се отнесете към въпросите ми по-сериозно. Нали аз тук не се забавлявам с вас, трябва да разкривам престъпление.
— Не ви разбирам, Юрий Викторович…
— Много добре разбирате всичко. Лариса Сергеевна често ли не се прибираше нощем?
— Ами… случвало се е.
— С какво периодичност? Веднъж седмично, два пъти или пък може би веднъж месечно?
— Различно.
— Случвало ли се е да не се прибира по няколко нощи наред?
— Да, случвало се е.
— И вие никога ли не се тревожехте?
— Тя винаги се обаждаше и ме предупреждаваше.
— Със сигурност ли знаете, че в тези случаи тя е нощувала именно в ателието, а не на някое друго място?
— Със сигурност знам.
— Откъде? Валерий Станиславович, не ме карайте да ви измъквам всяка дума с ченгел от устата. Моля ви, разкажете ми сам за жена си. Всичко, което знаете. Откъде знаете, че Лариса Сергеевна е нощувала именно в ателието, когато не си е била вкъщи?
— Обаждал съм се. И съм ходил няколко пъти.
— Тоест, проверявали сте я?
— Ако искате, може и така да го наречете.
— Защо? Нямахте ли й доверие? Имали ли сте основания за ревност? Валерий Станиславович, аз разбирам в какво състояние сте, сполетяло ви е такова нещастие, искате по-скоро да се приберете и да не виждате никого от нас. Но ако не разказвате сам, ще съм принуден да задавам въпросите си до безкрай. Няма да ви пусна, докато не науча всичко, което ми е нужно.