— Прощавам ви. — За пръв път по лицето на Ритер се изписа нещо смътно напомнящо усмивка. — Всички големи покупки Лара правеше заедно с мен. И всички закупени неща са вкъщи, не са изчезнали, следователно не са били подарени на някого, нито продадени.
— Но три хиляди долара всеки месец е много сериозна сума, особено за бохемски живеещата младеж. Не е ли възможно с тези пари вашата съпруга да е издържала някого? Дори с хиляда долара напълно спокойно може да живее три- или четиричленно семейство, а пък с три хиляди… Може да е издържала някого — приятелка или приятел, а после на този човек да са потрябвали много пари и той да е настоял Лариса Сергеевна да ги намери, а тя да е отказала. Ето ви причина за конфликт и за убийство. Възможно ли е да е станало нещо такова?
— Теоретично — да, възможно е. Но не и с моята съпруга.
— Защо?
— Защото… Вие, Юрий Викторович, добре ли се ориентирате в цените?
— Съвсем приблизително. Зависи какво имате предвид.
— Имам предвид цените на това, което редовно купуват младите жени. За което си харчат парите. Може да се купи крем за лице за трийсет рубли, а може и за две хиляди и петстотин. Това са осемдесет долара. Може да се купят есенни обувки за триста рубли, а може и за шестстотин долара, от гущер или от питон. Може да се купи чанта за петстотин рубли и да се използва няколко години, докато не се скъса. Лариса си купуваше чанти и обувки към всяко палто, шлифер или яке, към всеки костюм и рокля, искаше всичко да е шик. И всичко това не беше евтино, повярвайте ми. Тези три хиляди долара отиваха само за нея самата, тя не би могла да изхрани и врабец.
Интересно разсъждавате, Валерий Станиславович. А с какви пари е купувала наркотици? Любовникът ли й ги е давал? Много е възможно впрочем. Добре ще е да се поровим в личния живот на покойната, но съпругът ще е лош помощник в тая работа. За нея са нужни приятелки. И… домашна помощница. Как ли вървят работите при Коля Селуянов?
Домашната помощница на семейство Ритер, петдесетгодишната Рима Ивановна Лесняк, приятно изненада Селуянов. След като бе гледал доста филми и изчел много книжки, той беше сигурен, че ще си има работа с човек, фанатично предан на семейството и готов да даде живота си, само и само да не позволи една кирлива риза да излезе на бял свят. Но тук случаят беше друг.
Рима Ивановна работеше у семейство Ритер почти двайсет години. И през всичките тези години люто мразеше самия Станислав Отович и неговата съпруга — Нина Максимовна. Единственият, към когото изпитваше добри чувства, беше техният син — Валерий. И то само докато той се ожени за Лариса. Скоро след женитбата Валерий се промени и стана същият обект на неприязън от страна на домашната помощница, каквито бяха родителите му.
Освен това Рима Ивановна не оправда очакванията на Селуянов, че ще срещне една простодушна селска лелка, каквито той винаги си бе представял домашните помощнички. Тази беше съвсем друга. И… никак не беше простодушна.
Разговаряха в просторния апартамент на семейство Ритер, седнали в огромната кухня. В същото време Миша Доценко разговаряше в хола с майката на Валерий Станиславович.
— За мен това отдавна се бе превърнало в своеобразна игра, нещо като решаване на кръстословици или ребуси. Колкото повече криеха от мен, толкова по-интересно беше по дребни детайли и случайно изтървани думи да възстановявам скритото. Този интелектуален труд компенсираше унижението, на което постоянно ме подлагаха. Е, не ще и дума, много добре ми плащаха, няма да крия. Такава работа не се изоставя лесно.
Рима Ивановна, висока, слаба, с късо подстригана побеляла коса, разговаряше с Николай с видимо удоволствие, постоянно му доливаше чай и му слагаше в чинията ту пирожки, ту бисквити, предлагаше му и сандвичи. На Селуянов му бе провървяло повече, отколкото на Юра Коротков, не му се налагаше всяка секунда да задава въпроси — Рима говореше сама, а и речта й беше прекрасна.
— Станислав Отович и Ника Максимовна винаги строго спазваха дистанция между себе си и мен, за тях аз бях не човек, а вещ, полезна в домакинството. Ето ви само един пример: нито веднъж през всичките години не се поинтересуваха кога е рожденият ми ден и не ми го честитиха. И изобщо, нито един подарък за нито един празник. Съгласете се, Коленка, че това говори много.
— Ами да — съгласяваше се Коленка, на когото този фамилиарен тон бе много полезен. Колкото по-малка е дистанцията, толкова по-голямо е доверието, а колкото по-голямо е доверието, толкова по-обширна е информацията. Което именно бе целта на занятието. — Пирожките ви са просто невероятни, Рима Ивановна, никога в живота си не съм ял такива.