— Ясно — спокойно произнесе Ритер. — Трябва да подпиша това, така ли?
— Да, подпишете се, моля, ето тук, че сте се запознали. Не излизайте извън града, дори за вилата си, в противен случай може да ви задържат под стража. Надявам се, че не сте планирали спешна командировка а чужбина, за която е трябвало да отлетите още днес?
Въпреки умората, Коротков отново не можа да се въздържи от малко злъч.
— Трябва да летя утре. Но това нищо не значи, ще отменя пътуването. Вместо мен ще замине мой заместник.
Ритер взе от масата химикалка и бързо се подписа. Уверени движения, ръцете не треперят. Коротков за пръв път си помисли, че Ритер непременно ще подпише документа със собствена химикалка, ще извади от вътрешния си джоб нещо разкошно, марково, струващо луди пари, както честичко правят заможните хора, които се гнусят дори да докосват евтини служебни канцеларски стоки. Но после се сети, че Ритер е със смокинг, нали идва направо от прием, а човек обикновено не държи писалка в джоба на смокинга си. Юра не забеляза и никаква погнуса по физиономията му.
Погледна си часовника. Коля Селуянов вече трябваше да е стигнал до Анита Волкова, по-голямата сестра на Ритер. Следователно можеше да пусне безутешния вдовец — дори той да се спусне да предупреждава за нещо сестричката си, ще бъде късно. Майката, домашната помощница и мадам Кабалкина вече са разпитани, сега ще дойдат Доценко и Зарубин и докато Селуянов се върне, той ще може да подремне на два стола. А когато се появи Коля, ще обменят впечатления и всичко ще обсъдят.
Коротков подписа пропускана Ритер, няколко секунди гледа затворилата се след него врата, после решително набра телефонния номер на следователя Олшански. Сигурно за десети път тази сутрин. И поне за пети, откак започна разговора си с Ритер. Всеки път се налагаше да го моли да излиза в коридора, но Ритер дори не се намръщи. Интересно, дали разбирането му за милиционерската специфика е толкова развито, или той смята, че войникът не бива да се обижда от въшката, защото няма никакъв смисъл? Въшката си е въшка, безмозъчна и безполезна твар, но щом съществува, се налага да я търпиш.
— Константин Михайлович, пак съм аз. Няма ли някакви известия от медиците?
— Е, де, много бързаш, братко — добродушно изръмжа в слушалката следователят. — До довечера ще имаме основното, а за разните там биохимии ще е нужно време. Аз иззех флакона от домашната помощница на семейство Ритер. Но я ми кажи защо там заедно с твоя Мишка се мотае и Селуянов? Той вече от цяла година ви е напуснал. Пак ли се занимавате със самодейност?
— Как може, Константин Михалич — искрено се възмути Юра. — Коля се занимава с убийство, с което е свързана Кабалкина, та затова той…
— Коя е тази? — прекъсна го Олшански. — И какво общо има тук Ритер?
— Това е дълга история, семейна сага, така да се каже.
— Ами разказвай, и без това в момента шофирам, няма закъде да бързам.
Коротков му разказа. Олшански е свестен човек, с него може да не се будалкаш.
— Да, направо някакво проклятие върху това семейство — завайка се следователят, след като изслуша съкратения до размерите на резюме вариант на семейната сага. — Къде е вашата Каменская?
— Болна е, счупи си крака.
— Е, знаеш ли, братле, кракът не е мозък. Ако я привлечеш към екипа, аз няма да имам нищо против.
— Ама Афанасиев…
— … не е Гордеев — с лека усмивка отново го прекъсна Олшански. — Знам, можеш да не ми обясняваш. Но и ние с теб не за първа година работим заедно. Разбра ли ме?
— Ами Колка? — с надежда попита Коротков.
— Селуянов ли? Нека работи, няма да кажем на никого. Може там да има за какво да се заловим, та да обединим случаите? Аз бих го взел, отдавна не съм имал нищо интересно, само разни бандити и нефтени служители, скука до смърт. А тук има семейна история, интриги, клюки. Има къде да се разгърне душата. Добре, Коротков, стига приказки, стигнах до кантората. Ако има нещо, веднага ми звъни, в кабинета си съм.
Юра със сигурност знаеше, че колкото по-дълго не ти върви, толкова по-значителна ще бъде неочакваната сполука. Дълго не му беше вървяло. Затова пък да работиш с Олшански е чисто удоволствие.
Изглежда, от дълго време и на Селуянов късметът му бе изневерявал. Във всеки случай, да получиш за една сутрин двама свидетели, които не се опитват свенливо да потулят семейни тайни, е рядък шанс, какъвто не спохожда всеки оперативен работник дори през целия му детективски живот. Отначало беше Рима Ивановна Лесняк, която знаеше всичко за всички и го разказваше с удоволствие, а ето сега и Анита Станиславовна Волкова, по баща Ритер.