— Изнасяне на кирливи ризи — вярно, в семейството на баща ми това се смяташе за неприлично. Но работата тук е съвсем друга — спокойно обясняваше тя на Селуянов, докато отпиваше на бавни глътки зелен чай от порцелановата пиала. — Валерий си беше поставил за цел да наложи Лариса като творец. Тя е добра художничка, няма две мнения, но добра — това означава „за четворка“, а средно добри художници в нашата страна, а още повече в Европа и в света, има повече от достатъчно. За да станеш прочут и богат, трябва да бъдеш художник дори не „за отличен“, а „за отличен плюс“, разбирате ли? Естествено Лара не стигаше до „плюса“. Но Валерий беше на друго мнение по този въпрос.
— А защо е трябвало да крие, че жена му взема наркотици?
— Ами защото на всички отдавна им е дошло до гуша от наркотични измишльотини. — Анита Станиславовна се намръщи от досада и отначало Селуянов аха-аха да реши, че е недоволна от неговата глупост, но после се сети, че с тази гримаса тя изразява отношението си към споменатите наркотични измишльотини. — Модата на наркотиците и вдъхновеното от тях творчество мина. Ако се беше разчуло, че Лариса е наркоманка, интересът към картините й моментално щеше да угасне.
— Значи все пак е имало някакъв интерес?
— Съвсем незначителен, а и той от началото до края беше провокиран от Валерий. До днес се смяташе, че виждането на Лариса за света, отразено в нейните платна, е израз на нейната оригиналност и нестандартност. На това можеше да се набляга, то можеше да се разкрасява. Но при условие че никой — разбирате ли?, — никой не знае, че тя взема наркотици и всичките й картини не са нищо друго, освен наркотични халюцинации. Тогава това щеше да престане да бъде интересно и модно.
— Ами добре, нека да е било крито от всички, но нали е било възможно тя да се лекува? Анонимно, без никой да научи. Лекарите все пак пазят тайните на пациентите.
— Лекарите — да, а всички останали? Николай Александрович, вие живеете в илюзорен свят. В наше време е невъзможно да се запази нито една тайна, тъкмо вие би трябвало да знаете това. Неслучайно съществува пословицата: докато знае един — знае един, знаят ли двама — знаят всички.
— Общо взето, разбира се — не можа да не се съгласи Селуянов.
— И още една немаловажна подробност… Да ви долея ли чай?
— Благодаря, няма нужда. Малко по-късно, ако може — благородно отказа Коля, който се правеше на много възпитан. Всъщност след свръхобилната закуска, с която го бе нагостила Рима Ивановна в кухнята на семейство Ритер, той вече не можеше да гледа нито храна, нито напитки. Но не рискува да откаже и предложената чаша чай. Не дий си боже домакинята да се обиди и да не се получи контакт, така че той отпиваше по капка от първата и засега единствена порция зелен чай. — Искахте да ми кажете нещо за някаква важна подробност.
— Да. Ако бяхме започнали да лекуваме Лариса и може би дори я бяхме излекували, какво щеше да стане с нейните платна?
— Какво щеше да стане? — не разбра Селуянов.
— Никой не знае това. Напълно е възможно те да останат все така свежи и самобитни. Но точно толкова би било възможно Ларисините работи да се превърнат в обикновени занаятчийски, които да те е срам не само да рекламираш и представяш в салони, ами дори да ги показваш в художественото училище. Откъде е нейната самобитност и оригиналност — от природата или от стимулантите? Кой може да знае със сигурност?
— Тоест, искате да кажете, че Валерий Станиславович умишлено не е лекувал жена си от наркоманията?
— Мисля, че беше точно така — печално каза Волкова. — Неприятно ми е да говоря за това, но щом Лара загина, трябва най-сетне да си кажем цялата истина. Господи, колко пъти съм разговаряла с Валерий, убеждавала съм го, че трябва да престане с тези тайни около Лариса, по дяволите живописта и световната слава, щом момичето се топи пред очите ни! Нека тя не стане прочута художничка, но пък ще бъде здрава и жива.
— И какво отговаряше на това брат ви?
— Да не се бъркам в чужди работи. Той не подбираше изразите и винаги беше прям. Но разберете… — Тя изведнъж погледна Николай така, сякаш именно от него зависеше решението на въпроса — да бъде ли лекувана Лариса Ритер от наркоманията или не. Погледът беше умолителен и пълен с неподправена болка. — … разберете, всичко това беше безсмислено, всичко това нямаше никаква перспектива, освен една-единствена — трагичната.