— Защо? — предпазливо попита Селуянов, усетил, че сега трябва да прозвучи нещо важно, и опасявайки се това важно нещо да не му се изплъзне.
— Защото Лариса не беше особено придирчива във връзките си, както впрочем всички наркомани. Тя водеше при себе си в ателието какви ли не хора и при всяко положение разгласяването беше неизбежно. Освен това беше и лесбийка и нейните партньорки също ходеха в ателието. Така че всички прекрасно знаеха какво представлява тя.
— Колкото до лесбийката… — Коля се престори, че е смаян, макар че Рима Ивановна не бе скрила подозренията си от него. — Откъде знаете? Може би са само приказки?
— Николай Александрович, приличам ли ви на човек, който би повтарял клюки и празни приказки?
— Не — честно отговори той.
Защото Анита Станиславовна Волкова никак не приличаше на такъв човек. Ама абсолютно никак.
— Преди няколко месеца Лариса за пръв път ми направи напълно недвусмислено предложение. Надявам се да пощадите достойнството ми и да не ме карате да преразказвам тази отвратителна сцена с подробности. Успях да се престоря, че нищо не съм разбрала. Но много скоро всичко се повтори. А после отново и отново. След това аз престанах да ходя у брат ми, когато Лара си беше вкъщи. Беше ми неприятно да я виждам. А неотдавна, буквално миналата седмица, обядвахме с Валерий в един ресторант на Чистие Пруди, съвсем близо до ателието. И се отбихме при Лариса.
— Защо? — бързо попита Селуянов. — Той ли ви накара да отидете?
— Не, какво говорите, стана съвсем случайно. Впрочем идеята даде той, тук не грешите. Обувките ми бяха нови и ми бяха разранили краката до кръв. — Волкова се усмихна леко смутено, сякаш признавайки, че на такава умна и красива жена не подхожда да прави толкова глупави грешки и да обува нови обувки, без предварително да ги е поносила известно време в домашни условия. — Трябваше спешно да си купя лепенки и да си облепя раничките, та Валерий предложи да прескочим до Лариса, защото е наблизо. Честно да си призная, никак не ми се искаше да я срещам, но болката се оказа по-силна от моите предпочитания. Във всеки случай, бях сигурна, че тя няма да си позволи нищо такова в присъствието на мъжа си. И после, щяхме да останем там само няколко минути.
— И какво се случи в ателието? Защото там се е случило нещо, нали?
— Да, случи се. Лариса не отваряше вратата, след като позвънихме няколко пъти, и Валерий отключи със своя ключ. С една дума… Той остана ужасен от това, което видя.
— Какво именно?
— Ларка спеше дълбоко в прегръдките на някаква жена. И двете бяха гали под одеялото. Можете ли да си представите състоянието на Валерий?
— Трудно, но мога. Какво направи той?
— Нищо. Приближи, погледна внимателно и си тръгна. По-точно, изчака ме да си облепя краката в банята, после си тръгнахме заедно.
— Значи той не я събуди? Не опита да говори с нея?
— Николай Александрович, вие не познавате Валерий. Защо да я буди? Защо да говорят? И какво можеше да му каже тя? Че не е имало нищо такова и той е сънувал? Той просто получи информацията и си неправи изводи, толкоз. Но разбира се, беше в шок. На мен ми беше по-лесно, аз вече знаех, че Лариса предпочита жени, а Вилерий се оказа абсолютно неподготвен за това, което видя.
— И какви изводи си направи брат ви?
— Изводи ли?
Волкова повдигна красиво очертаните си вежди и погледна оперативния работник с искрено недоумение.
— Току-що казахте, че Валерий Станиславович е получил информацията и си е направил изводи. Какви бяха тези изводи?
Ето на, тъжно си помисли Коля, загледан как внезапно лицето на красивата стройна жена, която цял час свободно и без да се замисля, бе отговаряла на неговите въпроси, сякаш потъмня, някак угасна. Ето, стигнахме до критичната точка, когато свидетелят изведнъж разбира, че не е бивало да казва нещо, и започва трескаво и несръчно да търси пътища за отстъпление, за да завоалира споделеното дотук и да не каже нищо повече. А пък той, Селуянов, вече се бе зарадвал, смятайки, че и Волкова ще бъде като домашната помощница на семейство Ритер, която с удоволствие изливаше пред детективите цялото си информационно богатство. Рано се зарадва, Николаша, рано беше да потриваш ръце, детективите нямат такъв късмет, и ти няма да имаш.
Волхова продължаваше да мълчи, да пие чай и замислено да гледа една снимка на стената, на която имаше момиче със старинна рокля и китара в ръце.
— Анита Станиславовна — започна да се прокрадва меко към целта Коля, — разбирам вашите затруднения, нали става дума за брат ви, към когото сте привързана, когото искрено обичате. Но ако започнете да говорите с недомлъвки, у мен се пораждат подозрения. Разбирате ли?