Тя мълчаливо кимна, без да откъсва очи от снимката.
— Ако брат ви не е виновен за нищо, защо искате аз да го подозирам? Това не е добре нито за вас, нито за мен, най-малко пък за него. Аз ще започна да проверявам своите подозрения, ще изгубя време и сили, ще късам нервите на брат ви, всичко ще се окаже напразно, а истинският убиец ще се разхожда на свобода. А ако Валерий Станиславович има нещо общо с убийството на съпругата си, ще излезе, че вие прикривате престъпник. И това не е много хубаво, съгласете се. Е, та до какви изводи стигна брат ви, след като завари жена си с любовница?
Анита обърна очи към Селуянов. Погледът й беше много сериозен и съсредоточен.
— Добре, ще ви кажа. Но ако си направите неправилни изводи и Валерий пострада от това, аз няма да си го простя. Той разбра, че ситуацията с Лариса е излязла извън контрол, че повече не може да я смята за нещо като кротък домашен пияница, че в ателието идват случайни хора, че информацията за нейните пороци всеки момент може да започне да се разпространява с все по-нарастваща скорост, че извън своето жилище тя води съвсем друг живот. И че ако това не бъде спряно незабавно, всички по-нататъшни усилия по рекламирането на нейното творчество няма да имат никакъв смисъл. А Валерий бе вложил в популяризирането на картините й луди пари, нали вече ви казах. И всичко това щеше да бъде безвъзвратно загубено.
Тя отново замълча, но този път не отмести поглед, продължи да гледа Селуянов право а очите. От това му стана неуютно, някак студено.
— Смъртта винаги взема най-добрите — внезапно тихо продума тя. — Разбирате ли колко отвратителна и оскърбителна е тази фраза?
Селуянов разбираше. Той бе чувал тези думи много пъти, особено на панихиди, на погребения на престъпни авторитети. А и по телевизията те звучаха често, когато загиваше някой млад журналист. Човек би помислил, че хората, които са имали късмета да доживеят до дълбока старост, са до един бездарни гадове, а виж, който е умен, добър и талантлив, непременно ще умре млад. И остава впечатлението, че смъртта в края на краищата не прибира всекиго. Невероятна глупост. Волхова е права, фразата, която стана толкова популярна и употребявана, всъщност е дълбоко безнравствена. Как ли се чувстват онези, които са останали живи? Излиза, че щом още са живи, значи са най-лошите? Интересно, нима журналистите, които произнасят патетично тази глупост от екраните на телевизорите, не разбират това? Да не са съвсем без мозък? Коля изведнъж си спомни колко трагично загина един известен четирийсетгодишен телевизионен журналист и как водещата на новините със сълзи на очи почти изкрещя от екрана именно тази фраза. А предната вечер театралната общественост тържествено честваше стогодишнината на прекрасен артист, който бе имал щастието да доживее до този ден и сам, без чужда помощ, да излезе на сцената и общува с публиката. Тогава Селуянов особено остро почувства цялата нелепост и оскърбителност на тезата, че смъртта винаги прибира най-добрите.
Но не по-малко интересно беше и друго. Защо за това заговори Волкова? Защото Лариса Ритер в никакъв случай не можеше да бъде причислена към тези „най-добри“ и смъртта я бе споходила напълно заслужено? Или тя имаше предвид нещо друго?
— Разбирам какво искате да кажете. — Селуянов се движеше опипом, защото съвсем не проумяваше какво именно иска да му каже по-голямата сестра на Валерий Ритер.
— Радвам се, че разбирате. Но тази фраза има още един смисъл.
— Какъв?
— За мъртвите или добро, или нищо. И този втори смисъл много често е експлоатиран не съвсем добросъвестно. И сега ли ме разбирате?
Селуянов изстина. Ето значи какво се опитва да му обясни Анита Станиславовна! Тя е добра сестра, любяща и предана. Но тя е и разумен човек, честен и почтен, тя разбира, че става дума не за дреболия като невърнат навреме дълг от стотина рубли, нито за банално любовно кръшване, а за убийство.
— Да, струва ми се, че ви разбрах. Ценя вашата деликатност, Анита Станиславовна. Но все пак бих искал да попитам: вие със сигурност ли знаете, че брат ви си е помислил именно това? Много е важно, разберете. Аз трябва да бъда сигурен.
— Той не само си го помисли. Каза го на глас. Извинете. Николай Александрович, тежко ми е да продължавам този разговор…
Сергей Зарубин се връщаше на „Петровка“ с натежало сърце. Час и половина, деветдесет минути, непрестанни сълзи могат да хвърлят всекиго в ужас. А пък ако до ридаещата майка се въртят две хлапета, които се заразяват от нейното настроение и също започват да плачат, защото всяко дете се стресва, когато майка му хлипа безутешно, такъв сюжет може да издържи само притежател на изключително здрава нервна система.