— При психоаналитик ли? Защо? Смятате, че съм луда, щом толкова се тревожа за моя… за моя годеник? Смятате, че не е нормално да се тревожиш за човек, когото обичаш?
— Не, да се тревожите е нормално — побърза да я успокои Зарубин, — но в момента, когато осъзнаете, че сте се разделили завинаги, ще ви потрябва помощта на специалист. Вие сте много чувствителен човек, много емоционален, сега просто не можете да се примирите с мисълта, че той ви е изоставил и никога повече няма да го видите. Но ще дойде време, когато ще трябва да признаете това, повече няма да сте в състояние да криете тази неприятна истина от самата себе си. И тогава може да не издържите. Имате ли познати психоаналитици или психолози?
Тя отрицателно поклати глава и отново се разплака, този път тихичко и жално.
— А някога изобщо търсили ли сте помощта на такива специалисти?
— Не. Не съм имала нужда.
Сергей напипа в джоба си визитната картичка на Аничкова, която му бе дал Селуянов. Вече беше избрал място, ето тук, на перваза, където бяха натрупани вестници, списания и се мяркаха някакви отделни листчета с различни бележки по тях и няколко визитни картички. Добре че Кабалкина имаше малки деца. В гъша, където има деца, никога няма идеален ред. Чистота има, но ред — никога.
Той ловко измъкна картичката от джоба си и я хвърли на перваза. Люба продължи да плаче, свряла лице в кърпичката.
— А на мен ми се струва, че тук у вас зърнах визитната картичка на някакъв психолог… Още миналия път я видях… Или ми се е сторило?
— Не знам — изстена Кабалкина, без да откъсва лице от кърпичката.
— Почакайте, май беше някъде на перваза…
Тя млъкна, вдигна глава и го погледна тъпо.
— Господи, каква ти визитка! Убиха Ларка… И той изчезна…
— Ама ето я, ето!
Зарубин радостно измъкна картичката от купчината хартии на перваза и я подаде на Люба.
— Имам зорко око, определено си спомням, че я видях тук. Ето, Галина Василевна Аничкова, психология, кинезиология. Ваша позната ли е? Защо не потърсите нейната помощ?
— А, тази ли… — Люба отново изхлипа. — Тя умря. По-точно, убиха я, съвсем наскоро.
— Какъв ужас — съчувствено проточи Зарубин. — Добре ли я познавахте?
— Нито веднъж не съм я виждала. Нашият заместник-директор по персонала я беше наел да работи с нас, ако някой има нужда. И раздаде картички на всички.
— И какво, някои ходеха ли при нея?
— Сигурно са ходили. Не знам със сигурност, кой би си признал…
— А вие защо не отидохте?
— Че защо? На мен всичко ми е наред. Тоест, аз мислех… С една дума, няма значение…
Тя отново понечи да се разплаче, но този път Зарубин не я остави да се увлече по любимото си занимание.
— Люба — строго каза той, — имали сте проблеми, имате ги и в момента, това е очевидно дори за мен. Предложили са ви помощ от специалист. Защо сте отказали да я приемете? Защо не сте отишли при нея? Или все пак сте ходили при нея, но сега се стеснявате да ми признаете, защото смятате, че е срамно да се ползват услугите на психоаналитик? Страхувате се, че ще ви сметнат за луда? Любочка, вие сте майка, отглеждате две деца, затова трябва да се залазите здрава още дълги, дълги години. Ако имате проблеми, които ви пречат да живеете, вие просто сте длъжна да ги решавате, за да не се превърнете в инвалид и да не станете бреме за децата ся…
Той нагнетяваше обстановката, дърдореше някакви невероятни неща, плашеше Кабалкина, убеждаваше я, лъжеше я, подвеждаше я и в течение на този разговор все повече се убеждаваше, че Любов Григоревна наистина не е ходила при Аничкова. Никаква реакция нито при споменаването на името на психоложката, нито на нейния адрес, нито на разказите за убийството й и за безпътния й племенник.
Или Кабалкина е превъзходна актриса, или наистина не е замесена в това престъпление.
Кой тогава е замесен? Кой си е уговарял среща с Аничкова, като се е представил с името на Кабалкина от фирма „Планета“? Кой е накарал племенника да откъсне листа от календар-бележника? И в края на краищата, кой я е убил?
Добре, Селуянов измисли някаква комбинация, снощи здравата е наплашил Кабалкина, днес помоли Зарубин да налее още масло в огъня, сега ще чака да види какво ще предприеме тя. Около сградата обикаля едно момче, сигурно онова, за което го предупреди Селуянов, така че ако Любов Григоревна се запъти нанякъде, всичко ще бъде под контрол.
Ще видим. Зарубин свърши своята част от работата, може да върви да се отчита.
Само дето на душата му е тежко — просто непоносимо.