Но как, ако смее да попита? Всички, които би могла да помоли за помощ, са на работа и да ги вдига под тревога ей така, внезапно, е просто неприлично. Може би наистина трябва да извика такси? Шофьорът що я закара при лекаря, ще почака колкото трябва и ще я върне обратно. Интересно, колко ли може да струва това? Че и едва ли всяка фирма праща коли в областта. Добре де, няма какво да разсъждава, трябва да вземе бележника с телефоните, където са записани поне пет номера на различни фирми, и да започне да звъни.
Настя посегна към бележника, който от снощи се намираше на видно място, и намери залепеното на обложката му листче, на което с нейния почерк бе написано: „Валентин Николаевич Самарин“, адресът и домашният му телефон. Ами ако го помоли? На него определено му е все едно докъде ще шофира.
Настя бързо набра номера и чу в слушалката женски глас:
— Няма го, ще се прибере късно вечерта.
— Не бихте ли ми казали как мога да се свържа с него? — попита Настя. — Може би има мобилен телефон?
— Извинете, а с кого разговарям?
Добър въпрос. Да знаеше как трябва да отговори. По-точно, как може да отговори.
— Казвам се Анастасия Павловна. — Стори й се, че така ще звучи напълно неутрално. Кой го знае този временно безработен филолог, дали е разказал на жена си или която е там, дето вдигна телефона, за своето вчерашно приключение с гумата и за новите си познати, у които бе обещал да идва следобед, или е премълчал.
— Ах, Анастасия! — В гласа на жената явно прозвуча радостта от разпознаването и Настя с облекчение си пое дъх. Значи й е разказал. — С вас ли се е запознал той вчера?
— С мен — потвърди тя.
— Валя ми каза, че ще дойде при вас към пет часа.
— Така е, но аз трябва да се свържа с него. Възможно ли е?
— Разбира се, разбира се, запишете си номера.
Ето на, вече е по-лесно. Значи човекът, който вчера беше у тях, наистина е Самарин, не се е представил с чуждо име, а със своето. Сега изчезна и последната искрица подозрение, която все още бе останала у Настя.
Самарин с готовност откликна на молбата да промени графика си, да отиде в Болотники и да закара Настя в града, при лекаря, а после да я върне.
— Ама моля ви се, никакъв проблем, аз и без това трябва да шофирам, да правя тренировки. В колко часа трябва да бъдете при лекаря?
— От четири до пет.
— Как мислите, в колко трябва да тръгнем от Болотники?
— Предполагам, в два и половина.
— Разбрахме се, в два ще бъда при вас. Ще ми налеете чаша чай и в два и половина ще тръгнем.
Интересно, наистина ли има предвид само чаша чай, или разчита на нещо по-съществено? Настя се потътри към кухнята и огледа съдържанието на хладилника. За своя обяд тя бе планирала подсладена извара и кисело мляко, сутринта й го донесоха. Ами ако изведнъж се наложи да храни някого, с какво? Господи, за какво й е цялото това главоболие? Тя се канеше да прекара деня сред тишина, спокойствие и размисли, да поразсъждава, да се разходи, да полежи, после да си поприказва с новия познат, който ще разсее тревожната напрегнатост на вечерта, прекарана в самотната извънградска къща. А какво получи вместо това? Разбит ден. Нарушени планове. Някакъв лекар, при когото никак не й се ходи, а най-важното — не е необходимо. Кракът й се оправя, Настя от ден на ден ходи все по-леко и по-дълго и всичко върви както трябва. Майка й винаги е била сигурна, че знае по-добре какво именно и кога именно е нужно но дъщеря й. Тя иска да помогне, направила го е от обич към Настя, а в резултат й причини ненужни грижи. И ще трябва да плати сто и петдесет долара за консултацията. На майка й естествено и през ум не й мина да се поинтересува има ли Настя толкова пари. Разбира се, тя имаше, Льошка й беше оставил за всеки случай, знае ли човек какво може да се случи, но те изобщо не бяха предназначени за нещо, от което абсолютно не се нуждае. Защо се получава толкова нелепо?
И освен това Настя се ядосваше сама на себе си, задето изпитваше раздразнение към майко си. Изобщо, вместо положителни емоции — от негативни по-негативни.
Към един и нещо започна да се приготвя. Извади от големия пътен сак дънките, критично ги огледа и реши, че май не е нужно да ги глади. През всичките тези дни тя си ходеше с анцуга, в който се бе напъхала още в болницата, и дънките й се сториха някак чужди и необичайни. В същия сак имаше два „прилични“ пуловера, Настя не можеше и не можеше да реши кой именно да облече и това я ядосваше и дразнеше още повече. Единият беше черен, къс и дебел, другият — бял, дълъг и тънък. Май е по-добре да облече дебелия, че нали, навън все пак не е лято, есента е към края си.