Единственото, което я успокои, беше липсата на опашка пред кабинета на професора. Професорът, от когото, ако можеше да се вярва на майка й, нямало по-страхотен в Москва, се оказа млад, висок, слаб и съвършено плешив.
— Слушам ви — някак подозрително ласкаво каза той. — Какво ви безпокои?
Абе нищо не я безпокои! Тя изобщо не искаше да идва тук. И какво да му говори сега? Кракът от ден на ден я боли все по-малко, издържа на все по-големи натоварвания и Настя не може да се оплаче от абсолютно нищо. Може би трябва да му каже всичко, както си е?
— Разбирате ли — започна тя, трескаво лутайки се в търсене на нужните думи, — ние с вас станахме жертви на недоразумение.
— Охо, сериозно?
Плешивото му теме грейна по-ярко, сякаш в предвкусване на нещо новичко и любопитно.
— След счупването кракът ме боля много дълго и лекарите не можеха да разберат защо болката не отминава. В това състояние ме изписаха от болницата. Но сега, струва ми се, всичко е наред, вече оздравявам, но майка ми много се тревожи, мисли, че с мен става нещо сериозно…
— На какви натоварвания издържате? — прекъсна я той, преглеждайки набързо извлечението, което бяха дали на Настя от болницата.
— Четирийсет минути ходене.
— Кога се появява болката? Веднага или към края на разходката?
— Около средата. По-скоро дори хъм края.
— С бастун ли ходите?
— Вкъщи — не, а на разходка ходя естествено с бастун.
— Дайте да ви прегледам.
Професорът й зададе още двайсетина въпроса, на които Настя се постара да отговори точно, после прегледа крака.
— Не виждам нищо необичайно — сви рамене той и когато сядаше на стола, темето му отново грейна. — Като вземем предвид времето, което е минало от момента на счупването, състоянието ви можеше да бъде и малко по-лошо. Кога настъпи подобрението?
— Преди седмица.
— А преди това постоянно изпитвахте силни болки, така ли?
— Постоянно.
— И какво искате да чуете от мек? Обяснения защо ви е боляло толкова дълго, а после е започнало рязко подобрение?
— Не. А… — Тя го погледна предпазливо. — … вие бихте ли могли да дадете такова обяснение?
— Бих могъл. Но не съм сигурен, че това ви е нужно. Пък и какво значение има за вас? За какво ви е да се задълбочавате в медицински тънкости? Най-важното е, че подобрението е настъпило и върви с бързи темпове. Днешното ви състояние показва, че не се нуждаете от моята помощ. След около две седмици можете да тръгвате на работа.
— Тоест, искате да кажете, че можех да не идвам при вас? — попита го без заобикалки Настя.
— Изобщо не беше необходимо — усмихна се той леко смутено, загледан в дългия бал плик, който Настя извади от чантата си и постави на бюрото точно пред него. — Само за вашето собствено спокойствие.
— Благодаря — въздъхна тя.
„Е, майче, благодаря ти — мислеше си тя, докато куцукаше по дългите заплетени коридори към изхода. — Сто и петдесет в зелено на вятъра. И настроението ми е развалено. Кой я е молил да ми урежда тази консултация? Разбирам, мислела е за добро, смятала е, че кракът още ме боли както преди, а аз просто крия, не се оплаквам… Не прави, не говори и не мисли нищо, за което не са те помолили. С „не прави“ и „не говори“ май всичко е ясно. Обаче „не мисли“… Може би това е именно такъв случай? Да не забравя да си поговоря за това с Паша Дюжин“.
В гардероба си облече якето и вече бе извадила от чантата телефона, за да позвъни на филолога Валентин, когато я изпревари друго обаждане.
— Пак ли се разхождаш? — Коротков говореше толкова бодро, че Настя веднага разбра: още малко — и ще избухне. Явно съвсем беше капнал. — Цял час ти звъня на градския, а ти не вдигаш. Внимавай, не прекалявай с тези разходки, че може да не намериш обратния път.
— Ама аз съм в Москва — съобщи му тя оклюмано.
— Сериозно? Наистина?
— Ъхъ. Ходих на лекар, на консултация.
— И какво каза лекарят?
— Че след две седмици мога да тръгна на работа.
— Не, две седмици е прекалено много, няма да издържа толкова.
Ами че той и два часа няма да издържи, клетникът. Кой е казал, че да си началник е по-лесно от подчинен?
— Къде се намираш в момента? — попита Коротков.
— На „Пироговка“.
— Льошка с теб ли е?
— Не, той е в Жуковски. Защо, трябва ли ти?
— Хич не ми е притрябвал. Нужна си ми ти. С чии колела пътуваш?
— Ти не знаеш… Един познат. Какво ти трябва?
— Можеш ли да дойдеш при Олшански в градската прокуратура? Събрали сме се тук на съвещание.
— Ама аз какво общо имам? В болнични съм.