— Слушай, приятелко, не бъди жестока, ако обичаш! И без това животът е такъв, че да ти се изправи косата. Олшански иска теб, не се доверява на нашите хилави мозъци. Ася, сериозно. Ела, а?
— Юрочка, ама каква полза от мен, хайде сам помисли. Та аз не знам и половината информация по случаите ви.
— Ами много добре. Нашият поглед вече се е замътил, а ти със свеж взор… С една дума, ще дойдеш ли?
— Не знам, Юра, трябва да попитам шофьора, човекът може да има други планове.
— Абе какво ти дреме за неговите планове! Да те хвърли само до „Кузнецки“, а до вилата ще те закарам аз. Хем и ще пренощувам, ако ме поканиш.
— А Ирина какво ще каже по въпроса?
— Тя замина за Минск на снимки. Е, ще ме пуснеш ли да пренощувам?
Някъде отвъд гласа на Коротков се чу дружен смях. Явно някой от колегите, присъстващи на този разговор, твърде своеобразно коментираше чутото. Определено беше Серьожка Зарубин, циркаджия такъв.
— Ще те поканя, какво да те правя. Добре, чакайте ме, скоро ще дойда, ако не попадна в някое задръстване.
Тя излезе на улицата. Самарин вече бе в колата и с увлечение четеше някаква книга. Щом чу, че тя отваря вратата, веднага изскочи и внимателно я настани на предната седалка.
— Какво каза лекарят?
— Че ще живея дълго и щастливо.
Тя вече за втори път отговаряше на този въпрос през последните десет минути. А и колегите непременно щяха да я попитат. А после и Льошка. И на майка си ще трябва да докладва. Дано не се ядоса преждевременно. А най-добре да измисли нещо, така че изобщо да не се дразни от обясненията. Как го каза вчера Льошка? Ако не можеш да избереш действие, избери мотивация. Тя не може да не отговаря на този въпрос. Ако в разговор с колегите може да отвърне с шега, майка й и мъжът й ще поискат подробен отчет. Какво пък, ще избере мотивация и ще се чувства свободна.
— Къде отиваме? Обратно в Болотники ли?
— В градската прокуратура. Знаете ли къде е?
— Разбира се. Там ще трябва да ви почакам, нали?
— Не, Валя, благодаря, днес с това ще приключим. Там има съвещание при следователя, може да продължи до никое време, така че не е нужно да ме чакате.
— А как ще се приберете във вилата?
— Ще ме закарат.
— Добре. А утре да идвам ли?
— Както искате. С мъжа ми ще се радваме да ви видим, утре е събота и той ще бъде с мен до понеделник сутринта. Така че не е нужно да ме охранявате, а ако просто се отбиете на гости — добре сте дошли.
Той изобщо не й беше нужен, този безработен филолог, който се опитваше да спечели пари със съчиняване на криминалета, но бе похабил за нея сума ти време, за да й направи услуга. Освен това, тя беше твърде храбра сега и можеше да си мисли, че никой не й е нужен, защото беше в Москва и още бе относително светло, при кея щеше да нощува Коротков, а на другата сутрин щеше да дойде Льошка. Но ще настъпи понеделникът, отначало сутринта, после вечерта. И ще дойде момент, когато тя много силно ще се усъмни, че никой не й е нужен.
От размислите й я откъсна плахият въпрос на Самария:
— А нима викат на съвещания служители, които са в болнични?
— И да, и не.
— В какъв смисъл?
— Разбирате ли, Валя, военизираните организации се различават от цивилните по това, че болничният лист не те освобождава автоматично от работа. Да те освободи от служебните ангажименти може само началникът. Ти му показваш документа, а той взема решение да те пусне ли да боледуваш, или да те остави на работа.
— Ама вие сериозно ли? Наистина ли е така?
Той беше толкова смаян, този цивилен до мозъка на костите си човек, че едва не мина на червено.
— Та това е… безчовечно! Как може така, не разбирам!
— Ами никой не разбира — засмя се Настя. — Затова в деветдесет и девет процента от случаите служителите се обаждат на началниците си по телефона, съобщават, че са болни, и по-нататък всичко става като при обикновените хора. Но остават един процент изключения. Има ситуации, в които началниците не ти разрешават да боледуваш.
— И такъв е именно вашият случай?
— Не, не е. Моят началник е нормален, свестен човек.
Каза го — и се уплаши. За пръв път от почти година и половина тя нарече Афоня свестен началник. Каза го на глас. И при това беше… искрена, да, абсолютно искрена. Каза това, което мисли. Откъде й хрумна тази странна мисъл? Афоня, Вячеслав Михайлович Афанасиев — свестен. Представете си само!
— Защо тогава отивате на съвещание?
— Приятели ме помолиха. И следователят. Искат да хвърля свеж поглед на една ситуация.
— Защо, разглеждат заплетен случай ли?
— Да, заплетен — потвърди Настя.