— Твърде е възможно — замислено проточи Настя.
— Нищо не е възможно! — гръмна точно над главите им гласът на следователя.
Всички моментално млъкнаха и уплашено се втренчиха в Олшански. Какво му става? Какво не е възможно?
— Всички да млъкнат, не говорете. Сега ще говоря аз, а вие десет минути ще мълчите и ще мислите. Чак тогава ще започнем да обсъждаме. Почакайте, оставете ме да си събера мислите…
Хората се уплашиха още повече. Ама какво се е случило? Какво са му казали по телефона? Пуч, държавен преврат, на власт е дошла хунта, отменили са демокрацията? Започнала е война с Ирак?
— Та значи така, приятели мои детективи — бавно започна Олшански. — Лариса Ритер е била по-здрава от всички нас. В кръвта й не са открити абсолютно никакви следи от каквито и да било силни опиати. Кръв като на бебе. Нещо повече. Във флакона, който е бил иззет от апартамента на семейство Ритер, са се намирали съвършено безобидни ханчета на име „Глицин“. Дават ги дори на малки деца за подобряване работата на мозъка. Някога, много отдавна, флаконът наистина е съдържал това, което е написано на етикета, но то е било в незапомнени времена, следите са много слаби, практически не се откриват. И срокът на действие на препарата, посочен на същия етикет, е изтекъл още преди две години, тоест самото флаконче заедно със съдържанието му е било купено много по-отдавна. А ситният прах и частиците, които се намират в него, са глицин. Извод: Лариса Ритер не е била наркоманка. И ми е интересно защо всички толкова упорито твърдят обратното. А сега почивка десет минути за мислене.
Какъв номер, а! Значи Валерий Ритер не е имал никакъв мотив да убива жена си. Или все пак е имал, но някакъв друг?
Глава 13.
Полетът от Атина закъсняваше с три и половина часа и тези три и половина часа Михаил Доценко пропиля, проклинайки „Аерофлот“, времето и хората, които си уреждат пътуване до Гърция, където, разправят, че имало всичко, именно когато са толкова нужни в качеството си на свидетели. Разбира се, беше несправедлив към майката на убитата Лариса Ритер, защото бе убеден, че тя би се съгласила никога в живота си да не пътува в чужбина и изобщо да не напуска Москва, ако това можеше да спаси живота на дъщеря й. Да, майор Доценко разбираше това с разума си, но вече сили не му останаха да чака. Той бе прочел три вестника и две списания, бе изял един безвкусен хамбургер и изпил две бутилки минерална вода и три чаши кафе, когато дългоочакваният самолет най-сетне кацна. Бяха издирили с доста усилия майката на Лариса чрез туристическата агенция и й бяха съобщили трагичната вест, така че тя се прибираше преждевременно и знаеше, че на летище Шереметиево ще я чака служител на милицията. Колко мразеше Доценко ей такива срещи! И изобщо разговорите с роднините през първите дни след някое убийство се превръщала за него в нетърпимо мъчение. Макар отдавна да бе свикнал с вида на труповете, имунитет срещу човешката мъка така и не можа да си изработи. Страдаше заради всички, а най-вече — не можеше и не можеше да се отърве от чувството на неудобство, задето тормози хората с въпроси, понякога неприятни, в такива тежки за тях часове и дни.
Той позна веднага майката на Лариса. Сред всички влизащи в залата за посрещани само тя имаше отнесено, сякаш покрито със скреж мъртвешко лице, очите й, зачервени и подпухнали, бяха скрити под тъмни очила. Всички останали пътници бяха или с огромен багаж, или с отпочинали свежи лица. Освен това, майката много приличаше на дъщеря си, макар че докато Лариса, както личеше от снимките, е била много хубава, Светлана на своите почти петдесет години беше истинска красавица. Нищо чудно, че след развода с бащата на Лариса се бе омъжвала още три пъти. Сега, доколкото Миша си спомняше, била в поредния развод.
— Светлана Евгеневна. — Доценко внимателно я докосна по рамото. — Аз ви чакам.
Тя бавно извърна глава, дълго мисли за нещо, после леко кимна.
— Тук ли ще разговаряме? — попита го монотонно.
— Ако нямате нищо против, аз ще ви закарам вкъщи и ще си поговорим по пътя.