— Добре.
Миша взе сака й, който се оказа учудващо лек. Гледай ти, той смяташе, че жените дори за двуседмична почивка си вземат целия наличен гардероб. Във всеки случай жена му постъпваше точно така.
— Как е станало? — попита Светлана, когато вече потегляха от паркинга.
До този момент тя не бе казала ни го дума.
— Все още не знаем точно. Лариса е застреляна с пистолет. Случило се е в нейното ателие в сряда следобед, към два часа. Това е всичко, което ни е известно.
— Господи, какъв ужас — промълви тя.
Светлана седеше до Миша, на предната седалка, прегърбена, притиснала длани между колената си, и гледаше право пред себе си, но Доценко би заложил главата си, че тя не виждаше нищо. Така и не свали очилата си.
— Питайте каквото трябва, не обръщайте внимание на състоянието ми — каза тя. — Натъпкала съм се с успокоителни, така че няма да плача. Вече си изплаках сълзите още там.
— Светлана Евгеневна, разкажете ми за Лариса. Каква беше тя? Какъв беше характерът й, какви навици имаше? Имаше ли приятели? С кого се виждаше, преди да се омъжи за Ритер? Трябва да знам всичко.
— Всичко — тъпо повтори тя. — Никой не знае всичко. Чуждата душа е тайна. Особено душата на Лариса.
— Защо?
— Тя беше много… как да го обясня… много пресметлива и благоразумна, аз рядко успявах да разбера правилно нейните постъпки. Знаете ли, ние понякога си мислим, че човек прави нещо по съвършено разбираема причина, и възприемаме неговото повеление като естествено, а после излиза, че той се е ръководел от съвсем други съображения.
Доценко не схващаше добре какво иска да каже Светлана, но реши да не я прекъсва. И бездруго й беше трудно да говори. Вярно, тази характеристика на Лариса никак не се връзваше с онова, което бе казал за нея съпругът й, който я бе нарекъл неприспособено към живота дете, лекомислено и безотговорно, но една майка знае повече.
— Лариса никога не е била вятърничава, не се е срещала с няколко момчета едновременно. Винаги е възприемала отношенията си с младежите много сериозно. За мен, разбирате ли, беше абсолютна изненада, когато тя изведнъж напусна Володя. Толкова го обичаше! Или само така съм си въобразявала? — запита себе си Светлана.
— А защо го напусна? — попита Миша с такъв тон, сякаш вече отдавна знаеше кой е този Володя.
— Не разбирам. Но аз често не я разбирах, нали вече ви казах. Володя я обичаше безумно. Бях сигурна, че двамата могат да бъдат щастливи единствено ако са заедно, бяха рядко хармонична двойка, подхождаха си и по характер, и по темперамент. Аз мислех, че тя ще съжалява, задето го напусна, а той ще страда и упорито ще се опитва да си я върне. Но Лариса се оказа много щастлива в брака си, което аз никак не очаквах. А и Володя, струва ми се, не страда особено много и в края на краищата се ожени. Така че моята дъщеря и този път излезе права. Тя е много прагматична и далновидна… беше.
Вероятно все пак не чак толкова много, помисли си Доценко. Далновидните хора не допускат някой да ги застреля. Те предвиждат подобно развитие на ситуацията и не я оставят да стигне до критичната точка.
— След омъжването й не сте ли забелязвали в поведението й нещо странно? Може би се е променил характерът й, навиците?
— Не, остана си буквално същата, каквато беше. Спокойна и разумна.
— А често ли се виждахте?
— Доста често, приблизително веднъж на две седмици, понякога и по-често.
— Лариса ли идваше у вас?
— И тя идваше, и аз се отбивах в ателието й, ако се намирах в района на Чистие Пруди.
— Светлана Евгеневна, когато сте ходили а ателието на Лариса, виждали ли сте някого там? Приятели, познати?
— Не. Тя винаги беше сама, работеше. Или си почиваше, четеше, гледаше телевизия. Но винаги сама. Не обичаше компании, предпочиташе самотата.
— Вие предупреждавахте ли я, когато смятахте да наминете към ателието?
— Различно. Случвало се е да отида и без предупреждение. Защо питате за това?
— Трябва да установим кръга на нейните познати, а съпругът й не може нищо да ни каже, той не познава никого от тях. Дъщеря ви е застреляна в ателието, а не на улицата, това означава, че тя е отворила на някого, пуснала е този човек да влезе. Значи го е познавала. На непознат не би отворила, нали така?
— За нищо на света — потвърди Светлана. — Там на вратата има шпионка и тя винаги поглежда през нея кой е дошъл. Тоест поглеждаше… Господи, какъв ужас! — отново прошепна тя. — Какъв ужас! За съжаление, не съм виждала никакви нейни познати, тя винаги беше сама, когато и да отидех.
Така значи, виж ти. Съвсем объркващо. Съпругът, свекървата и домашната помощница в един глас твърдят, че Лариса е била наркоманка. Кабалкина и Волхова не влизат в сметката — те живеят отделно, не са могли да наблюдават ежедневното поведение на Лариса и знаят всичко изключително от думите на самия Ритер. Той им е казал и те са повярвали. Но Ритер, майка му — Нина Максимовна, с която Доценко разговаря няколко часа, и домашната помощница Лесняк — защо те клеветят нещастната художничка? Домашната помощница Рима Ивановна изброи лекарства, чиито опаковки намирала у Лариса, те оставят следи в кръвта в течение на денонощие, че и по-дълго. Ако Лариса ги е вземала, при аутопсията това щеше да проличи. И тримата заявяват, че Лариса не се е прибирала нощем само когато е била под въздействието на наркотици. Нощта преди убийството тя е прекарала в ателието, значи се е намирала в поредния „полет“. Е, и къде е този наркотик? Нито в кръвта, нито в тъканите, нито в джобовете, нито в чантата, нито в ателието.