Раздразнението все още не бе го напуснало, но думите на майка му успяха да си пробият път до съзнанието му. Валерий разбра, че по отношение на майка си май не беше справедлив. Вярно, тя се правеше на голяма аристократка и това винаги бе будило у Ритер снизходителна насмешка, но все пак… Фактите са си факти. Първо, те трябва да се проверят и уточнят. И второ, трябва да се обмислят.
Глава 2.
Навремето трябваше да минат няколко месеца, та Настя Каменская да престане да смята Павел Дюжин за луд. С него се запозна, когато работеше в управлението при Заточни, и дълго не можа да схване как сред офицерите от милицията се бе озовал човек, дълбоко вярваш, че има стаи и кабинети, които имат „лошо излъчване“, и че „помещенията трябва да се пречистват“. При това Дюжин не само вярваше в това, но и активно претворяваше убежденията си в дела. Настя прекрасно си спомняше как, когато за пръв път попадна в нейния кабинет, той заяви, че няма да може да работи тук и няма да го прави, докато не го пречисти, след което домъкна някаква рамчица, свещ, вода и вестници и взе да прави разни манипулации, докато състоянието на помещението не започна да удовлетворява неговите загадъчни изисквания. Настя си спомняше, че тогава специално попита Заточни защо е взел на работа този ненормалник, а генералът й отговори, че всеки човек има право на свои си бръмбари, стига те да не пречат на служебната му дейност. Както се казва, драскотината на вратата не влияе на ходовите качества на автомобила. Инак мозъкът на капитан Дюжин е качествен и напълно годен за аналитична работа, с което Настя не можеше да не се съгласи. Само дето трябваше да положи значителни интелектуални и душевни усилия, за да приеме отдавна всеизвестната истина, че всички хора са различни и не са длъжни да си приличат. Да, Павел е такъв, какъвто е, и трябва да се радваме, че е такъв, и да го обичаме такъв, и да го приемаме, и да не го смятаме за ненормален психар само защото не прилича на повечето охолни, включително и на самата Настя.
Тя се обади на Павел още на другия ден след разговора си с Коля Селуянов. Дюжин вече от година беше свалил пагоните и се бе преместил заедно с генерал Заточни в някаква голяма бизнес структура, където с успех оползотворяваше навиците си за аналитична работа в проследяването на финансовите потоци.
— Паша, ти знаеш ли какво е кинезиология?
— Разбира се — отговори Дюжин, без да се замисля.
— Това някаква наука ли е?
— А, не, по-скоро практика. Както и наука впрочем. Защо се интересуваш?
— Ами тук имаме една потърпевша… — Настя се запъна, разговаряше по телефона, седнала в болничния коридор, покрай нея сновяха лекари и бавно кретаха болни, та не й се искаше да произнася на глас страшната дума „убийство“. — На визитната й картичка пише, че е кинезиолог. Можеш ли да ми обясниш по-подробно какво е това?
— Доколкото разбирам, ти вече не можеш да попиташ самата потърпевша — позасмя се Павел. — Добре, хайде да се видим. Къде и кога?
— Виж сега, в момента съм в болницата. Ако можеш да дойдеш тук, ще бъде чудесно.
— В болницата ли?! Какво се е случило?
— А, нищо особено. Счупих си крака, но вече ходя, след два дни ще ме изписват. Е, ще дойдеш ли?
— Разбира се, още сега.
— Ще избягаш от работа, така ли? — разсмя се Настя. — Началството няма ли да те сдъвче?
— Ха, че кой ми е началник на мене? Заточни. Затова дори не се съмнявай, ще ме пуснат при теб веднага щом поискам. Как е там при вас, разрешават ли посещения?
— По принцип от четири до осем, но това не се отнася за оперативния състав, така че при мен разрешават винаги. Снощи дори в десет часа вечерта ме посетиха колеги от работата.
Дюжин довтаса в болницата само след час. През този час Настя си блъска главата да измисли къде в отделението може да намери място за разговор насаме. Денем беше трудно да открие такова място, затова, превъзмогвайки ужаса пред неминуемата болка, тя навлече топлото си яке и въоръжена с бастуна, се дотътри до парка. Това яке й го донесе Чистяков още преди десет дни, когато лекарят каза, че е необходимо да раздвижва крака си и може да излиза навън, но Настя така и не го бе облякла досега. И ето че за пръв път, откак бе влязла в болницата, излезе на чист въздух.