— Лесно се разпореждаш с чуждите къщи — ехидно отбеляза Настя.
— Защо пък с чуждите? Къщата е моя.
Ха така. Само преди година напусна органите, а вече си има извънградска къща. Странно е, че някои хора още работят, носят пагони. При това положение доблестните органи на вътрешните работи би трябвало по принцип да се състоят само от вакантни места и пълни идиоти, дето не ги искат никъде другаде. Вярно, с идиоти е пълно, спор няма, но нали има и кадърни колеги, добри професионалисти, предани на работата си. За съжаление, значително повече са кадърните професионалисти, които не са предани на работата, и това им позволява да печелят много и да си живеят доста добре.
За сметка на това майка й няма да се разстрои, като чуе, че Настя ще живее не в гарсониерата, претъпкана с роднини, а извън града. Най-сетне детето ще поживее сред природата, ще подиша чист въздух! С една дума, само плюсове, нито един минус.
— Е, какво, Настюха? Решено ли е?
— Решено е — облекчено кимна Настя. — Сега казвай за кинезиологията.
Павел обясняваше много подробно, но не съвсем разбираемо. По-точно, той обясняваше достъпно, само дето Настя не разбираше всичко докрай. И думите уж й бяха познати, но пак не проумяваше някои неща. Ето например, нима може един нормален оперативен работник да разбере как става това: докосваш човека, мислено задаваш въпрос: „Има ли проблем?“, получаваш сигнал отговор: „Има“. Или не получаваш сигнал, следователно няма проблем. На пръв поглед — какво по-просто. Задал си въпрос, получил си отговор. И пак не ти е ясно.
По-нататък нещата бяха що-годе обясними. Всички психологически проблеми, заседнали у хората и пречещи им да живеят, са класифицирани от специалисти психолози и психоаналитици и сведени до определени формулировки. Например „Не ме обичат“ или „Притиснат съм до стената“. За всяка такава формулировка е разработена формула антагонист, която противостои на скрития надълбоко проблем. До това място Настя все още схващаше, но по-нататък…
А след това кинезиологът, продължавайки да поддържа физически контакт с пациента, започва мислено да превръща негатива в позитив, тоест, премахва негативно обагрения проблем и го замества с позитивно отношение. Да, разбира се, Настя неведнъж бе чувала, че мисълта е материална. Но пък до такава степен! Мислено да зададеш въпрос, да получиш сигнал отговор, после да превърнеш негатива в позитив — не, това определено не й се побираше в ума. Нереално е.
— Паша, а ти лично вярваш ли в това? — Тя се затрудняваше да скрие съмненията си.
— Аз, Настюха, не вярвам, аз знам. Знам със сигурност.
— Откъде? — не мирясваше тя.
— От собствен опит. Изучавал съм кинезиология.
— Ти?! И какво… умееш всичко това?
— Умея. Нямаше да ти го обяснявам, ако не го знаех със сигурност.
— Покажи ми! — поиска Настя.
— Какво да ти покажа?
— Ами… това… за което ми разказа. Хвани ръката ми, задай ми въпрос, получи отговор, превърни негатива в позитив. Хайде, направи го още сега. Можеш ли?
— Мога. Защо, имаш някакви проблеми, с които не можеш да се справиш ли?
— Аз? — стъписа се Настя. — А, не, всичко ми е наред. Вярно, малко печеля, но това е друга работа.
— Тоест, с други думи, не ти е нужна помощ от психолог? — уточни Павел.
— Не, не ми е нужна, всичко ми е наред. Хайде, покажи ми — нетърпеливо каза тя.
— Няма — усмихна се Дюжин.
— Защо? Не ти ли стиска?
— Настя, ти не разбираш… Кинезиологията не е правене на фокуси за забавление на зрителя. Нито химически опити, които могат да демонстрират как веществата реагират едно на друго. Кинезиологът работи само с човек, който чувства, че се нуждае от помощ, и търси тази помощ. Ако пациентът не я желае, с него не може да се работи.
— Но защо?
— Защото има закон.
— Какъв? Кинезиолозите си имат етичен кодекс, така ли?
— И така може да се нарече. Но по принцип това се нарича космически закон.
— Какъв?! — Настя помисли, че не е чула добре. Космически закон! О, чудеса… Впрочем тя беше забравила, че си има работа с Дюжин. От него можеш да чуеш какво ли не.
— Космически закон. Никога ли не си чувала за такъв?
— Не — призна тя. — И какво гласи той?
— „Никога нищо не прави, не казвай и не мисли, ако не са те помолили за това“. Това е закон за всички житейски случаи, той съществува не само за кинезиолозите. В нашата ситуация той трябва да се разбира така: аз не бива да работя с теб, ако ти не изпитваш потребност от моята помощ и не молиш за нея.
— Ами ако те помоля?
— Тогава е друго.
— Е, смятай, че съм те помолила.