Звънна мобилният телефон, окачен на дънките на Люба.
— Да, слушам ви — делово и отсечено отговори тя на обаждането и веднага пламна, притесни се. — Сега, момент, тук е шумно, ще изляза в коридора — бързо избъбри тя и си запроправя път между столовете към вратата.
„Изобщо не е шумно тук“ — машинално си помисли Зоя Петровна и започна да прибира мръсните чинии, за да сервира десерта. Погледна по-голямата си дъщеря, улови присмехулния израз на лицето й и разбра, че Анита си мисли приблизително същото. Кой знае защо, Люба не пожела да разговаря пред всички, макар никога да не криеше от семейството своите кавалери и отношенията си с тях. Какво ли означаваше това?
С купчината чинии в ръце Зоя Петровна излезе в коридора и тръгна към кухнята. Люба не беше в коридора, но приглушеният й глас се чуваше откъм банята. Зоя Петровна приближи, спря се, ослуша се. И не разбра нито дума. Дъщеря й говореше на немски. Зоя Петровна можеше да различи немския език, но знаеше общо около пет, може би седем думи. Така че колкото и да се мъчеше, не можа да долови смисъла на разговора.
Докато подреждаше на масата чаените и кафените чашки, отново срещна погледа на Анита. Този път в него имаше въпрос, а не присмех.
— Представяш ли си — тихичко й съобщи Зоя Петровна, — тя се е заключила там в банята и говори на немски.
— На немски ли? — недоумяващо попита Анита. — Сигурна ли си?
— Ама разбира се. Не забравяй какъв беше баща ти. Друг може би не, но немския ще го различа от който и да е друг език.
— Странно — замислено каза Анита и се намръщи. — Много странно.
Те винаги се срещаха в уютни барчета, сядаха на маса в някой ъгъл и гледаха да не разговарят прекалено дълго. Майор Харченко изобщо не се стремеше широката общественост да научи за редовните му срещи с журналиста. Изданието, което представляваше Пьотър Маскаев, се казваше „Бизнес вестител“ и беше едно от най-тиражираните в страната, така че новините, които Харченко периодично „снасяше“ на своя приятел, веднага придобиваха характер на скандално журналистическо разследване. Тиражите на вестника осигуряваха на издателите високи доходи, а това естествено водеше до щедро заплащане на информацията от тяхна страна. Оскъдната майорска заплата на Владимир Харченко солидно бе подкрепяна с постъпленията от издателския джоб, което му позволяваше да съществува ако не разкошно, то поне напълно спокойно. Той имаше собствени източници за осведомяване и делеше получаваните от тях данни на такива, които можеха да се преобразуват в наказателно дело, и такива, които бяха слабички за правосъдието или изобщо не ставаха за него, но бяха напълно годни за скандал в пресата. Именно тези сведения даваше той, то се знае, не безвъзмездно, на Пьотър Маскаев. И не само на него, вестници колкото щеш…
— Любопитна история. — Очите на Маскаев пламтяха, докато слушаше майора, като вече си представяше заглавието и дори си бе съставил наум първите две фрази. — Гледай ти, такива уважавани хора, такъв популярен фонд, такава безупречна репутация — и такива мръсни машинации. Ами тази, подставената фирма, през която се въртят парите, как се казва?
— „Практис Плюс“. Всичко щеше да е скрито-покрито, ако финансите на фирмата бяха в ред. Но там има някои несъответствия, за които се хванахме и разплетохме цялото кълбо. Ще го гледаш ли?
— Че как, разбира се! Тук ли ще го гледам, или ще ми го дадеш за вкъщи?
— Вземай — усмихна се Харченко, — това са копия, направих ги специално за теб. Там съм отбелязал с маркер редовете, на които трябва да обърнеш внимание, в тях е същината.
— Благодаря. — Маскаев отпи последната малка глътка кафе и отмести чашата.
Бръкна в кожената чанта, която висеше на облегалката на стола, извади тесен бял плик и го подаде на майора.
— Както обикновено.
— И аз благодаря.
Пликът моментално намери новото си място във вътрешния джоб на добре ушитото сако на Харченко. С бизнеса приключиха, сега можеха да се отпуснат и да си побъбрят за нещо неутрално, кратичко, десетина минути, докато майорът си допие коняка.
— Как върви семейният живот? — попита Маскаев. — Носи ли ти радости? Или вече дойдоха разочарованията?
Той знаеше, че неговият информатор от милицията наскоро се бе оженил, и искаше да прояви любезност.
— Разочарования засега няма, а радостите… — Харченко сви рамене и се позасмя. — Аз, Петя, вече не съм хлапак, какви толкова радости могат да ме изненадат? Да не мислиш, че никога не съм живял с жени?
— Е, онова е с жени, а сега имаш съпруга — възрази журналистът, — все пак има разлика.