Последните думи Ирина довърши, обличайки се, а Коротков я слушаше, бързо дояждайки омлета и допивайки кафето.
Точно в седем излязоха от къщи, целунаха се за довиждане, разбраха се да се видят вечерта, всеки се качи в колата си: Коротков — в допотопната жигула, Ирина — в своя „Форд Ескорт“, и тръгнаха за работа.
Едва влязъл в приемната, Чуйков се потопи в плътната миризма на капки за сърце — не разбра какви точно, защото не страдаше от сърдечно заболяване и не вземаше лекарства. Секретарката Вера Филиповна, енергична петдесетгодишна дама, винаги стегната и делова, седеше не както обикновено, зад бюрото, а във фотьойла за посетители и с треперещи ръце се опитваше да гримира покритото си с алени петна лице и подозрително подпухналите очи.
— Добро утро, Вера Филиповна — весело поздрави Чуйков. — По какъв повод страдате?
Той се досещаше какво е причинило страданията на преданата му помощничка. И излезе прав.
— Ама на какво прилича това, Игор Василевич — завайка се тя, — как не ги е срам? Така да ни наклеветят, така да ни охулят! Просто умът ми не го побира!
— Вие за статията ли говорите? — небрежно попита Чуйков, свали си шлифера и го окачи в гардероба. — Не обръщайте внимание, скъпа Вера Филиповна, кучетата лаят — керванът си върви. Да пишат каквото щат.
— Но как така? — не се успокояваше тя. — Ами че там всичко е лъжа! Всичко — от първата до последната дума.
— Е, де, не пресилвайте. — Чуйков се постара да добави в гласа си нещо като бащинска препоръка, макар че Вера Филиповна беше поне с десет години по-възрастна от него. — Името на нашата фирма е вярно, както и имената на генералния директор и неговите заместници. Така че публикацията съдържа известна доза истина. Я по-добре да пийнем чаец, тази сутрин е толкова мразовита, че дори в колата не можах да се стопля. И да не сте посмели да се разстройвате заради тази глупост.
Хлипайки, Вера Филиповна се зае с чайника, а Чуйков отиде в кабинета си, като остави вратата отворена, за да чува всичко, което става в приемната, и започна безсмислено и нервно да размества книжата по бюрото. Ето на, половината работа е свършена, статията все пак излезе, както бе обещала красавицата Ксения. Хем колко бързо! Мина само една седмица.
Чуйков прочете статията още сутринта — жена му винаги купуваше вестниците рамо сутрин, докато разхождаше кучето, и той, както е редно за делови човек, преглеждаше пресата по време на закуска. Вярно, не беше сигурен, че така постъпват всички делови хора, просто от малък от западните филми си бе изградил именно такъв образ на бизнесмена.
Сега трябва да се чака и да се види каква ще е реакцията. Интересно, започнала ли е вече, или вълната още не се е надигнала? Сега е десет и половина, по принцип вече много хора би трябвало да са прочели мерзкия пасквил.
— Да ни е търсил някой тази сутрин? — дружелюбно се поинтересува Игор Василевич, когато секретарката внесе в кабинета поднос с чай, захар и лимон. Тя май бе успяла да се успокои, поне вече не хлипаше.
— Сега ще ви докладвам.
Вера Филиповна поднесе чая на директора и излезе в приемната за бележника си. Изброяването на утринните обаждания отне доста време. Докато слушаше секретарката си. Чуйков си водеше бележки в настолния органайзер и с удоволствие отчиташе, че очакваната от него вълна се е получила достатъчно висока и мощна. Скоростта й наистина беше скорост на крайцер. Ясно беше, че всичките тези хора се бяха обаждали заради статията. Малка част от тях — за да го подкрепят и окуражат: видиш ли, ние на нищо не вярваме и ще продължаваме отношенията си с теб; основната маса — за да питат доколко е вярна изнесената информация. И една съвсем малка част е искала да изрази по телефона гордото си завъртане на сто и осемдесет градуса, сиреч, щом сте били такива, сега ние се съмняваме във вашата почтеност и няма да сключваме договор с вас. Именно тази последна част от обажданията най-много интересуваше Чуйков. На тези хора бе заложена идеята. От тях от днес нататък щеше да зависи съдбата на фирма „Практис Плюс“.