Решено е, трябва да се стегне, да събере крака, бастун и дрехи в едно цяло и да понесе това цяло, по-точно — да го помъкне на излет. Днес е вече сряда, време е да увеличава минутите и да ги докара до двайсет. Не че кракът й толкова бързо се възстановява — и петнайсет минути й стигат, за да я разплачат и изпотят, но все пак… Всъщност, след като завчера тя изведнъж проумя каква е работата, й се стори, че слабо, но й поолекна. Съвсем мъничко. Или само й се стори?
Качулката покриваше главата й, но не спасяваше от дъжда лицето, поривите на вятъра размазваха влагата по бузите и устните, водата по брадичката и шията се стичаше под шала и като цяло всичко беше доста отвратително. Но Настя търпеливо пристъпваше по пътечката към вътрешността на гората, десет минути нататък, десет — обратно, и си мислеше как да се справи с проблема. Да, да, със същия онзи.
В живота й имаше още един мъж, за когото тя не се беше сетила, когато бе прехвърляла в ума си всички възможни варианти. И още щом си спомни за него, отначало ужасно се учуди: как бе могла да го забрави, а после схвана, че именно в това се крие същината на главоблъсканицата. Именно затова не си е спомнила — защото не е искала да си спомни. Не се е сещала именно защото в него, по-точно, в отношенията с него, се състои проблемът, който тя грижливо е изтикала в далечно кътче, и сега пред самата себе си се преструва, че всичко й е наред, просто няма накъде повече.
Нейният нов началник Вячеслав Михайлович Афанасиев. Неин бивш състудент, тройкаджия и мързеливец, дребен спекулант, любител на бирата и футбола. Когато той дойде на мястото на пенсиониралия се полковник Гордеев, Настя изпадна в ужас: след Житената питка, толкова мъдър и опитен, да остане подчинена на Афоня, когото бе презирала още в студентските години и с когото след завършването нито веднъж не се бе виждала.
От първия ден на съвместната им работа на „Петровка“ тя не хареса новия началник. И освен това, не сметна за нужно да крие своите чувства. Още повече: открито каза на Афанасиев, че макар и да работи под негово ръководство, никога няма да го уважава. И ето, сега се пита, защо го направи? За да поласкае самолюбието си, да избълва всичко, което мисли, а после да се гордее с това: вижте ме колко съм яка и смела, не се уплаших да кажа истината на началника? Господи, каква глупост! Никога подобни мотиви не бяха ръководили действията й. Тогава защо? Нали осъзнаваше, не можеше да не осъзнава, че от този момент работата й в отдела, ръководен от Афоня, ще се превърне в тежък, непрестанен ад. Че той ще я мрази и няма да знае какво да прави с омразата си, защото е достатъчно умен да не й отмъщава за обидата. Но не може и да й прости. Та кой би й простил? От този лен нататък подполковник Каменская буди у него само раздразнение, източник е на негативни емоции и поради това двамата не могат нормално да общуват и да обсъждат служебни въпроси. Афоня се опитва, доколкото е възможно, да я игнорира, а когато не успява, между тях се поражда такова напрежение, че са в състояние да снабдяват с електричество целия Красноярски край. Или Хабаровския. В резултат на тези чувства половината служебно време на Настя минава в мисли за престъпленията, които трябва да разкрива, а втората половина тя хаби, за да изобрети някакъв трик, та да избегне прекия контакт с началника. Тя престана да мисли всеотдайно за задачите си и с удоволствие да идва в службата, както беше при Гордеев през всичките петнайсет години от съвместната им работа. Тази пролет тя — нещо нечувано! — си взе болнични още при първите признаци на простуда и честно прекара вкъщи всичките десет дни, в течение на които само леко покашляше и беше малко хремава. Позволи си го за пръв път в живота си — толкова не й се ходеше на работа. Сигурно и кракът я боли именно защото за нищо на света не й се иска да се връща в кабинета си и да контактува с Афоня. Неслучайно, ох, неслучайно каза тя на Коля Селуянов, че би работила вкъщи, без да се вижда с началството. Тези думи се изтръгнаха сякаш от подсъзнанието й, тя ги изговори и разбра, че именно там е проблемът й. Развали отношенията си с Афанасиев и сега се опитва като щраус да скрие главата си в пясъка, да избегне общуването с него и да измисли как да уреди нещата така, че хем да продължи да работи, хем да не ходи на работа. А това не е решение на проблема. Щом едни отношения са развалени, не можеш да се преструваш, че няма такова нещо. Трябва да си признаеш, че са лоши, и да се постараеш да разбереш какво искаш: да станат нормални, така и да си останат лоши или изобщо да липсват. Ако искаш да липсват — напиши рапорт и напускай, никога повече не се срещай с този човек и не влизай в контакт с него. Не напускаш? Задоволяват те такива отношения? Нищо подобно, напълно очевидно е, че не те задоволяват, ето, дори не ти се тръгва на работа. Следователно не искаш отношенията ви да останат лоши. Тогава остава едно: искаш те да се нормализират. Може би не признаваш пред себе си, че искаш това, но нали няма друг начин, та ти току-що сама изведе тази формула: или нормално, или лошо, или никак. Излиза, че за теб, Каменская, има само един път. Ти развали отношенията, значи ти трябва да ги оправиш. Но как? Как да го направиш? Да отидеш и да се извиниш, да поискаш прошка? Или нищо да не казваш, а мълчаливо да влезеш в кабинета с бутилка и да предложиш да пийнете? Бррр!