— Напълно допускам. Засега нямаме други версии.
— Кошмар… Търсеше си го това момиче…
— И последен въпрос, Антон Николаевич. Имам предвид, последен за днес. Вероятно още неведнъж ще разговаряме с вас. Кажете, преди Островски и Халипова да дойдат снощи на гости у вас, от колко време не бяхте се виждали?
— Сега ще ви кажа… С Костя се видяхме миналата седмица, май в четвъртък… Да, определено беше в четвъртък. Обядвахме заедно. Той беше с Юля, а аз — с Анита.
Коротков изключи диктофона и хвърли бърз поглед на Зарубин.
— Разбрах всичко, освен едно. Защо ти е бил този, последният въпрос?
— Умен си, началство, и прозорлив.
— Знам си го. Та какво за въпроса?
— Ти виждал ли си паспорта на Островски?
— Добре де, виждал съм го. Защо?
— Обърна ли внимание на датата на раждане?
— Не.
— Ето на, виждаш ли, а пък уж си умен. Константин Фьодорович Островски миналата събота е навършил шейсет и пет години. Събрах малко сведения и разбрах, че в събота и неделя той бурно е празнувал с приятели и почитатели в ресторанти и в дома си, а в понеделник тържествено са го чествали в Дома на киното с речи, целувки, подаръци и банкет. Е, защо господин Кричевец не е взел участие във всичко това? Защо от четвъртък миналата седмица до завчера не се е виждал с Островски?
— Или се е виждал, но крие — вметна Юра.
— Още по-добре — кимна в знак на съгласие Зарубин. — Нищо друго ли не забеляза?
— Забелязах. Халипова открито е сваляла този каскадьор. А как е реагирала на това Волкова? На нея какво, да не би да й е харесвало? Не се ли е страхувала, че Кричевец ще клъвне на младото сладурче? Не е ли ревнувала? Не е ли намразила Халипова? А може би Халипова и Кричевец вече са завъртели любов и Волкова се е досещала за това? Или дори е знаела със сигурност? Прекрасен повод за убийство! При това убиецът може да е както самата Волхова, така и могъщият любовник на Халипова. Или да са действали заедно. Волкова ревнува, съобщава на заинтересованите лица информацията за връзката на Халипова и Кричевец и желаният резултат се постига без шум и скандали. Тя се разправя със съперницата с чужди ръце.
— Хубави въпроси, началство, и на мен ми бяха на върха на езика, докато слушах Антон.
— Защо тогава не му ги зададе?
— Рано е. Още е рано. Тепърва ще разговарям с Анита Станиславовна, после ще помисля как да използвам тези несъответствия.
Юра Коротков вече бе видял Волкова предния ден, тя му бе направила силно впечатление. Красива и умна жена, съвсем различна от всички останали. Уж същите две ръце, два крака, една глава с коса и лице, а все пак Волкова създаваше впечатление за уникалност и пълно несходство с околните.
— Защо ти? — ревниво попита той. — Аз ще се срещна с Волкова.
— Ти не бива — хитро намигна Зарубин. — А аз мога.
— Защо ти да можеш?
— Защото съм дребен. Дребен и грозен. Жените не ме вземат на сериозно, отпускат се и правят различни грешки. За тях аз не съм комисарят Мегре, а смешно недоразумение. И аз нахално използвам това. Колкото по-красива и по-висока е една жена, толкова повече шансове имам аз да измъкна от нея това, което тя иска да скрие. Разбра ли, началство?
— Добре де, върви, недоразумение такова — разсмя се Коротков.
Сергей Зарубин сметна за нецелесъобразно да кани Анита Станиславовна Волкова на „Петровка“. Когато подозираш един човек, това означава, че нещо у него не ти е ясно. Или в неговия характер, или в живота му. Тоест мислиш, че той е способен на някакви подбуди и постъпки, но не си докрай сигурен в това. А какъв е смисълът да го викаш в кабинета си, когато можеш да отидеш в дома му и да получиш допълнителна информация за неговите вкусове, навици и начин на живот?
Волкова живееше в центъра, близо до станция „Новокузнецкая“, на малката уличка „Старомонетни“. Едва престъпил прага на жилището й, Сергей почувства, че се е озовал в някакъв друг свят. Или в друга страна. Или изобщо на друга планета. Апартаментът беше най-обикновен: антре, две стаи, коридор, кухня, баня, тоалетна. Нищо особено. Но ето че дизайнът го смая до дъното на душата му.
Сребърно и черно — това беше лайтмотивът. Не студен „металик“ и стъкло, както е прието в съвременните стилове, а именно светещо отвътре нежно прохладно сребро. И не траурно черно, и дори не изискано сексуално (в някакво списание Зарубин прочете за черно спално бельо за любовни наслади), а интелигентно и топло, сякаш смекчаващо прохладата на сребърното. Ето горе-долу какви усещания споходиха оперативния работник, докато той оглеждаше завесите, килимите и меката мебел в стаята, в която го въведе Анита Станиславовна.