— Не, просто познавам живота. Ако хора, които не са сключили брак, не се разделят дълги години, макар да не ги възпират нито печати в паспортите, нито деца, нито съвместно имущество, това означава нещо, нали? За да се разпаднат нашите отношения, е нужно много, много сериозно събитие, а не дреболия като нашата Юля.
— Искате да кажете, че отдавна познавате Кричевец?
— От петнайсетина години. Да, точно така, петнайсет. Когато се запознахме, аз вече бях разведена, а той никога не се е женил. И двамата бяхме свободни да си изберем други партньори, но въпреки това, през тези години нищо и никой не застана между нас. Така че си правете изводите.
— Не сте се разделили, но не сте се и оженили — полувъпросително отбеляза Зарубин. — Може ли да ви попитам защо?
— Не сме виждали необходимост — кратко и възсухо отговори Волкова. — Ако бях забременяла, естествено всичко щеше да бъде другояче. А така — защо?
Добре, по този начин Волкова отрича мотива ревност от своя страна. Не се знае дали това е истина или не, тя е умна жена, държи се безпогрешно и прели да повярва на думите й, трябва да провери още много неща. А ако го лъже, сега той трябва да смени темата, като се престоря, че отговорите й са го задоволили и вече не му е интересно да рови в тази посока.
— Анита Станиславовна, ето какво исках да ви попитам… — Зарубин изигра смущение, винаги го бе правил добре. — Ето тези снимки на стената… Вие сте, нали? Нали не греша?
— Не грешите, наистина съм аз. Това са кадри от филм, много стар, сигурно не сте го гледали.
— Значи сте се снимали в киното?! — Смайването не му се получаваше толкова добре като смущението, но като цяло не беше зле.
— Да, веднъж. Като малка.
— А защо само веднъж? Обикновено, ако едно дете се справи добре с ролята, започват да го снимат всички наред, чел съм го в една книжка.
— Какво говорите, Сергей Кузмич… извинете, може ли да ви наричам просто Сергей?
— Разбира се, моля.
— Та така, Сергей, това не се случва с всички деца. Това е разпространена заблуда. Някои ги снимат много, втори път снимат може би всяко десето дете, а трето участие имат още по-малко хлапета.
— А на вас би ли ви се искало?
— Какво?
— Ами да продължите да се снимате. Всички момичета мечтаят да станат актриси.
— Не всички, уверявам ви. Но при мен по принцип ситуацията беше друга.
— Каква? Или е неприлично да питам за това?
— Ако искате, ще ви разкаже. Не ми е много приятно да си спомням, но вие така и така ще научите. Костя Островски е в течение, така че ако аз не ви разкажа, той ще го направи. Разбирате ли, аз съм Волкова по мъж, моминската ми фамилия е Ритер. Това говори ли ви нещо?
— Значи сте дъщеря на Станислав Ритер?! — Този път Зарубин се смая истински.
Че как, цялата страна познаваше Станислав Отович Ритер, дори откъснат от голямото изкуство човек — като простия оперативен работник Серьога Зарубин — бе чувал това име. Вярно, не би могъл да назове отведнъж дори едно платно на прочутия художник, но името беше много известно.
— Да, дъщеря съм на Станислав Ритер. А това име нищо друго ли не ви говори?
— Не — честно призна той.
— Никога ли не сте чували за актрисата Зоя Ритер?
— Не, не съм. Тя майка ви ли е?
— Да, майка ми е била много известна актриса, но е престанала да се снима още в края на шейсетте години. По-точно, престанали са да я снимат.
— Защо?
— Ами зарязала е баща ми и се е омъжила за обикновен автомонтьор, когато вече е била бременна от него. Мама е била партиен член, а тогава не са прощавали такива неща. Пък и след раждането тя много напълняла, престанала да се грижи за външността си и бързо са я забравили. Отначало са я подложили на остракизъм, а после са я забравили. А значи не са се сещали и за мен. И толкоз.
В гласа на Волкова Зарубин не долови нито горчивина, нито съжаление. Просто разказ, сякаш изложение на написан от някого роман.
— Сигурно ви е обидно, че повече не са ви канили да се снимате? — каза той със съчувствие.
— Не. — Тя доля чай на него и на себе си. — Изобщо не съм мислила за това. Аз никога не съм смятала, че ето сега, след първия филм, непременно ще стана известна актриса. Имах си свое хоби и то нямаше никакво отношение към киното.
— Какво беше хобито ви?
— Испания.
— Испания ли? — повтори Зарубин, отново отпи от чая и за пореден път съжали, че не бе поискал нещо друго. — Защо Испания?
— Кръстницата ми е испанка от Барселона. Тя ми е измислила това име. И аз от дете си въобразявах, че във вените ми тече испанска кръв или живее духът на тази страна. От седемгодишна се учех да свиря на китара, завърших музикално училище. Танцувам фламенко и фанданго. Свободно говоря и чета на испански. Познавам прекрасно историята и културата на Испания. Ето това наистина ми беше интересно. А киното — нищо особено, случаен епизод от детството.