— Явните врагове, Валерий Станиславович, са хора заможни — назидателно каза банкерът, — те действат с помощта на парите и отгоре, за да е по-сигурно, а не отстрани и на доверие. Явните врагове поръчват публикации, а тайните ги провокират. Схващаш ли разликата? Но Чуйков е получил само изгода от това. Фалшификациите, които са пробутали на журналиста, са се оказали толкова прозрачни, че той за пет секунди ги е опровергал и сега предлага на вестника спогодба за седемстотин хиляди долара или съдебен иск за три милиона. При положение че със сигурност ще спечели делото в съда.
— Какво пък — философски отбеляза Валерий, — всичко е справедливо, неприятностите трябва да се компенсират с нещо. А на теб не ти ли е хрумвало, че щом всичко това е толкова изгодно за Чуйков, то не е случайно?
— Хрумвало ми е — измънка събеседникът му. — Нали ти казвам: исках да поклюкарстваме. Е, кога ще се видим?
— Хайде утре. — Ритер обърна страницата на органайзера и погледна ангажиментите си за близките дни. — Утре между три и четири следобед или вдругиден още сутринта, към десет. Кога ти е удобно?
Сега шумоляха страници от другата страна на жицата.
— Утре ми е тежък ден, хайде вдругиден сутринта.
— Разбрахме се.
Валерий затвори, отбеляза си срещата в бележника и се върна към текущите си работя. Лариса продължаваше сладко да сумти в съня си буквално на два метра от него, като постоянно напомняше на Ритер, че бизнесът си е бизнес, а своята главна работа — онази, заради която постоянно го боли сърцето, той така и не е свършил.
Хвърли пореден поглед на Лара, придърпа тефтера си и започна да се обажда на познати журналисти с един и същ въпрос: от кои публични, известни в цялата страна хора планират да вземат интервюта в най-близко време. Записа си няколко имена, критично огледа получения списък. С две от тези личности се познаваше — не отблизо, но все пак достатъчно, за да им се обади.
— Искам да ви подаря картина на моята съпруга, млада художничка… Мога ли да ви помоля за услуга? Ще ви интервюират за списание… Журналистът обезателно ще ви попита за тази картина. Бихте ли могли непременно да споменете името на авторката?… Ще ви бъда много признателен…
Унизително, гадно. Прави го не за пръв път. И всеки път се чувства като напъхан надолу с главата в боклукчийска кофа. Но за Лара е готов да направи и много повече.
В събота къщата в Болотники се напълни с хора. В петък вечерта пристигна Чистяков, в събота сутринта дойде Павел Дюжин, а привечер изведнъж довтаса Коротков.
— Ууу — разочаровано проточи той, като огледа кухнята, в която кипеше работа: Чистяков се бе захванал да готви донесеното от Дюжин прасенце сукалче. — Аз пък си мислех, че ще проявя специално внимание към нещастната самотна болна, ще разсея скуката й, ще й окажа морална подкрепа и тя ще ми бъде благодарна за всичко това до края на живота си.
— Още един храненик довтаса да търси благодарност — констатира Алексей. — Аз си мислех, че моята Аска е най-користната, а излиза, че при вас на „Петровка“ всички сте такива. Селуянов постоянно се навърта наоколо — и той се преструва, че я навестява.
— Моля, моля — демонстративно се обиди Коротков, — вашата съпруга, господине, е интересчийка само в две насоки: вие да я храните и да й отстъпвате мястото си прел компютъра. А аз не използвам компютър.
— Значи си гладен — направи извода си Дюжин.
— Сит съм — гордо заяви Юра. — И нищо няма да искам от Каменская. Между другото, къде е тя?
— Прави си пробен воаяж до втория етаж. Опитва се да се качва по стълби. Специално е чакала да дойде някой, страхувала се, когато е сама — обясни Чистяков. — Хайде върви, щом си толкова самоотвержен, провери докъде е стигнала. Защото тръгна още преди двайсетина минути.
Коротков излезе от кухнята, заизкачва се по стълбата и веднага разбра защо Настя се страхува от нея. Стръмна, вита, с тесни стъпала. Едно неточно движение — и край, непременно ще си счупиш нещо при падане — пак добре, ако е ръка или крак, защото може и по-лошо да стане. Намери Каменская в една от трите стаи. По всичко личеше, че е детската, предназначена за седемгодишния син на Дюжин. Настя седеше на малкото диванче, подпряна с две ръце на бастуна, и замислено оглеждаше своя изпружен напред ляв крак.
— Ей, браво! — радостно закрещя Коротков. — Честита победа, приятелко! Все пак си покорила този връх!
Тя се усмихна и му подаде ръка.
— Здрасти, отдавна вече чувам гороломния ти глас. Защо вечно крещиш така, Юрик? С такъв глас не можеш да запазиш нищо в тайна.