Като се поизмъчва няколко дни, Зоя Петровна реши да включи в операцията по-голямата си дъщеря — Анита. Тя умее да намира общ език с Любочка, нея Люба я гледа в устата! Разбира се, ако цялата работа е свързана с държавни пари, Люба едва ли ще каже на майка си, защото ще трябва много да й обяснява: Зоя Петровна нищичко не разбира от днешната икономика, отдавна вече е забравила времето, когато беше прочута актриса, и не тъгува за онези години. Повече от три десетилетия живее само за дома и семейството си, за своята любов и дори работата, на която посвети всичките години до пенсионирането си, не я вълнуваше — беше тягостна необходимост, за да не я тикнат в затвора за тунеядство. Още щом премахнаха този член от кодекса, Зоя Петровна написа заявление за напускане — имаше достатъчно стаж за пенсия. Най-важното за нея бяха домът й, добре гледаните деца и внуци, съпругът и старите й родители. Всичко това беше нейната крепост и на служенето на тази крепост Зоя Петровна беше готова с радост да се посвети изцяло. През последните десет години тя дори не четеше книга: не изпитваше нужда. Разбира се, по-рано се налагаше да чете, особено модните неща, за да не изглежда като проста селянка — все пак трябваше да общува с родителите на децата от нейния театрален кръжок. А щом престана да работи, забрави и за четенето. Имаше много грижи по домакинството, внуците по цял ден бяха на нейните ръце. Любочка ги водеше сутрин, преди работа, и си ги вземаше след работа. Пък и старите, а вечер и Гриша, любимият съпруг, се прибираше от своята станция за техническо обслужване, често водеше гости — ту свои подчинени, ту клиенти, ту стари приятели, — така че къщата трябваше да грее от чистота и да има достатъчно храна.
Разбира се, Любочка едва ли ще сподели грижите си с майка си, но на Анита определено ще каже. Анита е като вълшебна пръчица, с която си служат всички. Не само Люба, но и Валерик, синът на Станислав Отович от третия му брак, са съветва с нея, съобразява се с мнението й. И това е естествено, нали Анита е най-голямата, значи е по-умна, по-мъдра от по-малките си брат и сестра. И изобщо тя е необикновена, не е като другите. Щом Любочка не може сама да разреши проблема си, с помощта на Анита непременно ще успее.
Зоя Петровка изчака вечерта, когато дъщеря й се прибираше, и й се обади по телефона. Какво нещо са гените обаче! И Анита, и Валерик не понасят да ги наричаш с умалителни имена. Това им е от Станислав Отович, който не признаваше никакви „Стасик“ или „Славик“, всички можеха да го наричат само Станислав. И Анита, още когато беше съвсем мъничка, демонстративно не се обаждаше, ако някой я наречеше Анечка, Нюра или Нюта. Искаше да бъде само Анита, гордееше се с това неруско име, измислено от испанката, нейната кръстница. И как се вбесяваше отначало, когато баба й, майката на Зоя Петровна, я наричаше Нюта! Вярно, много скоро момичето разбра, че е безполезно да се бори с това, и се примири. Но само по отношение на баба си. На другите такива волности не се позволяваха. Казват, че и Валерик бил същият, самата Зоя Петровна не беше го виждала като малък, запозна се с него едва на погребението на Станислав Отович, но Нина Максимовна, майка му, разказваше за поведението на малкия си син почти същите неща, които Зоя Петровна можеше да разкаже за детството на Анита. И двете деца на художника Ритер имаха способността фанатично да се увличат по нещо и да се занимават с обекта на своето увлечение истински задълбочено. При това и момчето, и момичето умееха добре да организират времето си и никакви хобита не поставяха под заплаха ученето на уроците. За всичко имаше определено време и това време се използваше с пълно натоварване. Защото е направо страшно да си помислиш колко неща изучаваше Анита! И танци, и испански език, и две музикални специалности в училището — китара и саксофон, и пак завърши със златен медал.
А с Валерик, както й разказа Нина Максимовна, историята била друга. Баща му му подарил железница играчка, огромна, заемала цяла стая. Донесъл му я от чужбина. И малчуганът — тогава бил на осем или на девет години — поиграл с нея точно половин час, а после седнал над тетрадките си и започнал да прави някакви сметки. Направо на пода, сред релсите и вагончетата. Оказало се, че пресмята колко хора ще са необходими, за да обслужват такава железница, ако била истинска. Станислав Отович тогава се присмял на сина си, а после забелязал, че Валерик се отнасял така с всичко, с което се сблъсквал. Например отишли в зоологическата градина, а на другия ден момчето седнало и взело да пресмята колко хора и техника са нужни, за да се извозват торът и отпадъците. При това пресмятало с варианти, например, ако в зоологическата градина имало пет слона, десет тигъра и десет лъва или един слон, три тигъра и два лъва, или изобщо нямало слонове, а имало само тигри, лъвове и маймуни. Станислав Отович искал синът му да стане художник, от малък го учел да разбира живописта и да държи молив и четка, затова увлечението на Валерик предизвикало у него буря от гняв. А момчето си знаело своето! Отиде на театър — започва да пресмята колко персонал е нужен, за да функционира театърът нормално. Отиде в планетариума — същото. На изложба с баща си, в книжарницата за тетрадки, за купони за захар — където и да попаднел Валерик, мястото му давало храна за поредните пресмятания. И нямало значение дали сметките му били верни или не, важното било, че това разпалвало истински интереса му и той искал да се занимава именно с това, когато порасне, а не с живопис. Избрал института си сам и Станислав Отович няколко месеца не му говорил. Баща му явно разчитал, че синът му ще стане ако не художник (Валерик още от десетгодишен отказвал да докосва четки, колкото и да настоявал Ритер-старши), поне изкуствовед, специалист по изобразително изкуство, та нали Станислав Отович вложил в него толкова много, толкова сериозно работил с него. Обаче не, Валерик постъпил, както сам пожелал, и не обръщал никакво внимание на оскърбения си баща. „Аз — казвал — градя собствения си живот, а не бащиния. Ако татко не харесва нещо в своя живот, да си го промени. Но в своя живот, а не в моя. Всеки човек трябва да бъде стопанин на съдбата си. А не на нечия чужда“. Какъв характер само!