— За какво? Уговорка ли имахте да ви се обади? Или е възникнал някакъв спешен проблем?
— Защо спешен? — не разбра Кабалкина.
— Видели сте се предната вечер, на рождения ден на баба ви. Сигурно сте обсъдили всичко важно. Така че обаждането в понеделник следобед, когато и двете сте на работа, може да е било само спешно. Не е ли така?
— Ами… — Люба се смути. — Това е семеен въпрос, няма отношение към убийството.
— И все пак, Люба, ще ви помоля да отговорите.
Гласът на Зарубин стана твърд. Кабалкина си погледна часовника и отново въздъхна. За кой ли път вече, откак разговаряха? Сергей им изгуби броя. Тази Любов Григоревна е просто като някаква машина, изработваща въздишки и сълзи.
— Ние имаме брат… По-точно не аз, а Анита. Синът на баща й от третия му брак. Аз и Анита имаме обща майка, а тя с Валерка — баща.
— Да, в течение съм.
— Извинете, Сергей, хайде да свършим по-бързичко, имам малки деца.
— Хайде — с готовност се съгласи той. — Вие ми разкажете бързичко защо сестра ви се е обадила в службата ви в понеделник следобед и ще ви оставя на мира.
— Не. — Люба решително става от дивана, взе от масата мобилния телефон, окачи го на колана на полата си. — Отивам да взема децата от мама. Ако искате, можете да ме изпратите, по пътя ще отговоря на въпросите ви. Близо е, на съседната улица.
— Знам, нали бях при вашите родители днес.
— Аха, бях забравила…
Наложи се да се подчини. Малки деца — това е сериозно нещо. Против него няма и не може да има аргументи.
Дъждът беше спрял и привечер доста се бе захладило. Люба, нисичка пухкава дебеланка, изглеждаше в дебелото си червено яке като ярко въздушно балонче, което леко подскача по тротоара. Крачеше много бързо, на половин крачка пред Зарубин, сякаш изобщо бе забравила за неговото съществуване. А може би не искаше да разговаря?
— Люба, ние не завършихме разговора си — напомни за себе си Сергей. — Вие искахте да ми разкажете за обаждането на сестра ви в понеделник в службата ви.
— Ами нищо особено. — Тя дори не забави крачка. — Анита се обади и каза, че още не се е видяла с Валерка, но може би ще се видят утре. Това е.
— Как така всичко? — ядосано попита Зарубин. — Защо ви го е съобщила? Това да не е някакво събитие от световен мащаб? Или вие си съобщавате една на друга за всяка своя крачка?
— Защо говорите така… — Тя вече се бе запъхтяла, но не намаляваше темпото. — В неделя аз казах на Анита, че съм се видяла с Валерка и той ми се стори някак разстроен, угрижен. Затова тя ми се обади на другия ден да ми каже, че не е забравила за нашия разговор и непременно ще се види с него и ще се постарае да изясни всичко. Та аз да не се тревожа — ако му трябва помощ, тя ще направи всичко, каквото е нужно.
— А вие защо се тревожехте? Не е ли нормално човек да е угрижен от нещо, още повече че е делови човек, бизнесмен? Нима това е повод да се изпада в паника?
— Вие не разбирате…
— Естествено, че не разбирам — с лекота се съглася той. — Затова ми обяснете, та да разбера.
Тя да беше видяла себе си! Разстроена, угрижена, сълзи а очите, въздишки, очакване телефонът да звънне. И сестра й нещо не се е втурнала презглава да я спасява. Какво семейство, а!
— Съпругата на Валерка е наркоманка. Но това да си остане между нас, нали, Серьожа? Освен Валерка, го знаят само трима души: майка му и ние с Анита. При том Валерка мисли, че аз нищо не знам и само майка му и Анита са в течение. Но Анита ми каза, тя няма тайни от мен. Затова, когато видях, че е съвсем неадекватен, се уплаших, че жена му е направила някаква беля.
— Какво например?
— Например, че е минала на хероин. Досега вземаше само хапчета, това все пак не е толкова страшно, колкото хероина, аз знам. Ако мине на хероин обаче — край, свършено е с нея. И естествено Валерка не би ми казал нищо, нали уж не знам. Затова помолих Анита да разбере какво става.
— Ясно.
Така, това определено няма отношение към убийството, само времето отиде нахалост.
— И още един въпрос, последен. — Кабалкина вече бе набрала кода и сега стоеше, придържайки вратата отворена. — Майка ви се оплакваше, че Анита Станиславовна крие от нея приятеля си Антон Кричевец. Вие познавате ли го?
— Не. Анита не ме е запознавала с него.
— Това не ви ли обижда? Та те са заедно вече петнайсет години, Антон е значителна част от живота й. Нима не е обидно, че тя не ви показва тази част?
— Ни най-малко. Анита не допуска никого в живота си и всички отдавна сме свикнали с това. Такъв й е характерът. Всичко хубаво.
— Край, Юра, остава ми последната надежда — горестно констатира Зарубин, седнал в кабинета на Коротков. — Ако братът на Волкова наистина се е срещал с нея във вторник, в навечерието на убийството, може тя поне да му е споменала къде е била в понеделник вечерта и защо не е била при Островски. Ако и той нищо не знае, става съвсем лошо.