— Ами да — потвърди Сергей. — А ти си голям началник. С една дума, шефе, аз всичко разбрах и ще постъпя, както ми каза. А за останалото — нека се престорим, че не знаеш. Съгласен ли си?
Когато престанаха непрекъснатите дъждове, Настя естествено се зарадва, но застудяването настъпи едновременно с нови неприятности. В топлоцентралата стана авария и всички къщи в Болотники останаха без отопление и топла вода. През деня Настя все някак успяваше да се спаси от студа, но прекараната в борба с него нощ изтощи всички резерви на мъжеството й. Още на сутринта тя звънна на Дюжин и го попита какво се прави в такива случаи.
— Нормалните хора палят камината и включват бойлера — спокойно отговори Павел. — Но теб не можем да те пишем при нормалните, защото, първо, не си в състояние да нацепиш дърва, а онези, дето ги нацепи Коротков, ги изгорихме в неделя. Второ, не знаеш къде е и как се включва бойлерът.
— И какво да правя сега? Да чакам, докато се превърна в замразена риба?
— Ще чакаш, докато дойда.
— Дълго ли ще чакам? — жално попита Настя. — Вече нямам сили.
— Около час и половина. Сега ще помоля Иван да ме пусне и тръгвам.
Какъв лош късмет, а! Ако кракът й беше здрав, можеше да се облече по-топло и час и половина да са разхожда из гората с бърза крачка — и за здравето полезно, и помага да се стоплиш. А така, колкото и да се обличаш, пак е студено, сякаш си навън, пък и Настя не си бе донесла особено топли дрехи — не бе предполагала, че може да остане без отопление.
Добре де, половин час можеше да се посвети на лечебната разходка, чиято продължителност вече бе станала трийсет минути. Ами още един час? Настя си спомни как бе мръзнала през целия вчерашен ден и през цялата нощ и реши, че след такива изпитания един час определено ще изтърпи. Чудо голямо, какво е един час, едно мъъъничко, крааатичко часче, в сравнение с цяло студено и безкрайно денонощие!
Чистяков беше донесъл в Болотники много книги, но Настя, въпреки собствените й очаквания, четеше малко. Предпочиташе да се рови в себе си, да търси първопричините на собствените си проблеми. Тя не вярваше в чудеса, но от деня, когато набра смелост и си каза всичко, което мисли за собствените си отношения с началника, кракът започна да я боли по-малко. Трудно бе да се каже защо стана така — дали защото отдавна боледуваше и беше време да се оправи, дали защото Настя водеше по-здравословен начин на живот, всеки ден се разхождаше, много спеше и се хранеше редовно, или пък защото Паша Дюжин беше прав. На Настя много й се искаше да поговори с него за това, но през почивните дни край нея постоянно беше Льошка, а после дойде и Коротков, и изобщо на вилата цареше весела суетня, а подобен разговор й се виждаше сериозен и неподходящ за чужди уши. Особено за ушите на Льошка: като физик-математик, човек прагматичен и земен, щеше да им се присмее. И тя беше учила във физико-математическа гимназия и бе израснала като заклета атеистка, но мисленето й някак се различаваше от това на Чистяков. Може би защото тя много по-често от съпруга си имаше работа с чужди съдби и чужди постъпки и добре знаеше какви необясними неща стават в човешките глави и се случват в човешкия живот.
Както и да е, спокойните и бавни размисли и върху личното й поведение, и върху поведението на другите, я насочиха към неочакван извод: хората много често не използват собствените си ресурси, а предпочитат чуждите, защото изначално са сигурни, че със своите няма да успеят. Под собствени ресурси в случая Настя имаше предвид душевните сили и психологическите възможности. Колкото повече най-обикновени житейски ситуации си припомняше, толкова по-ясно се очертаваше закономерността. Най-простият пример — с парите, които човек взема назаем. Той, да кажем, печели определена сума и знае, че ако пести, след три години ще спести достатъчно, за да си купи… например нова кола. Има два варианта: да пести, да чака и след три години да осъществи замисленото или да вземе пари назаем за три години и да купи колата още сега, защото старата вече е овехтяла, не е модерна или пък му е станала малка. Най-често хората тръгват по втория път, защото са сигурни: още три години няма да издържат с тая таратайка. Абе просто нямат сили за това! То не е шофиране, а мъчение. Да престанат да карат кола и за три години да се прехвърлят на обществен транспорт? Не, какво приказвате, няма да мога, свикнал съм с колата, какви ти трамваи и тролеи! А ако помисли човек, какво значи „не мога повече“ или „няма да мога“? Или „вече нямам сили“, „няма да понеса това“, „не съм в състояние“? Ами все същото: неувереност в себе си. Няма да ти стигне търпението, издръжливостта, силата на волята. По-добре да прибегнеш до помощта на чуждите пари, отколкото да задействаш вътрешния си ресурс и своите способности.