Разбира се, често ние, хората, хитруваме. Спокойно допускаме, че и ще можем, и ще понесем, и силите ще ни стигнат, но никак не ни се иска… Тягостно ни е, дошло ни е до гуша, отегчително е. Понякога е мъчително. Понякога — болезнено. Гледаме на съзнателното изтърпяване на страданието или неудобството като на някаква жертва, която естествено не искаме да правим. И се стремим да променим нещата така, че другите да се жертват. Нека те, другите, се променят, нека преустройват своето поведение спрямо нас, нека приемат нашите възгледи и споделят нашите вкусове, тогава ще ни е по-лесно да съществуваме съвместно. Нека споделят с нас своите пари, свободното си време, способностите си. На тях им е по-лесно да принасят жертви, отколкото на нас, дето сме толкова уморени и измъчени.
Но нали трябва да има причина, поради която хората не разчитат сами на себе си. И тя е строго индивидуална, защото всеки човек изживява собствения си живот със свой индивидуален опит и един ден се случва нещо, което напълно унищожава желанието му да се справя с трите най-често срещани проблема: необходимостта да преодоляваш страха, да чакаш и да търпиш.
А може би цялата работа е в начина, по който възрастните се държат с децата? Малкото човече постоянно казва: аз сам, а възрастните непрекъснато му обясняват, че само няма да се справи, че не може без помощ. Детската душа се стреми да се научи да използва своите възможности, а възрастната душа се стреми, понякога несъзнателно, да оформи у детето чувство на зависимост от по-големите, предимно от родителите. Без нас ти нищо не можеш, без нас си загубен, кой ще те възпре от неразумни постъпки и неправилни решения, кой ще те защити от опасност, за теб ние сме всичко, ти без нас си нищо. В края на краищата възрастните заразяват децата със своята идеология и ето го резултата.
Разбира се, не всичко е толкова просто и праволинейно. Съществуват два полюса. На единия е разбирането, че да помагаш на другите е хубаво и похвално, а да помолиш за помощ не е срамно и неудобно. А на другия полюс е вярата, че човек може невероятно много и неговите душевни сили и възможности са наистина безгранични. Да се моли за помощ може и трябва, когато е изчерпан собственият ресурс, но нали повечето хора дори не посягат към него, понеже предварително смятат, че такъв изобщо не съществува и че трябва да се възползват от чуждия — материален, физически или духовен. У един писател, май беше Коелю, Настя бе намерила забележителна фраза: че всеки човек има всичко, което му е нужно. Като си спомни израза, тя стигна до заключението, че истинската мъдрост се състои в правилното разбиране на тази теза. Всеки човек разполага с ресурс, напълно достатъчен да удовлетвори всички негови потребности и желания. Друг е въпросът, че хората често не разбират какви са техните истински потребности и си измислят какво ли не, като се ориентират не по реалността, а по модата, по мнението и начина на живот на околните, по господстващата идеология. Ето, другите имат модни дрешки — и аз искам такива. За какво ти са? Да не би да нямаш какво да облечеш? Да не би да ходиш в дрипи и да мръзнеш? Не. Е, защо тогава? Защото има господстващ в умовете постулат: човек трябва да е облечен според модата. Но този закон, както и модата, е бил измислен, за да купуват хората повече дрехи, без да изчакват предишните да се износят. Това са ни го натрапили умишлено, за да правят пари от тези стоки, като ни принуждават да харчим за всъщност абсолютно ненужни ни вещи. Та това е толкова просто! А ние, като магарета подир морков, се тътрим след хитрите производители, позволяваме да ни обират и се оплакваме, че нямаме пари.
Мъдростта се състои в умението да отделяш истинските нужди от натрапените ти от някого. Всеки човек изпитва потребност да обича и всеки може да реализира тази потребност. Но натрапеното ни мнение говори, че любовта трябва да бъде взаимна, инак е срамна и някак глупава и унизителна, така че в случаите, когато няма взаимност, започват страдания… Всеки изпитва потребност да бъде обичан и няма на света човек, когото никой да не обича, но пак някъде отвън са ни натрапили представата, че ако те обича принц или кралица, ти си великолепен, а ако те обича съвсем обикновен човек със съвсем обикновена външност, можеш да пренебрегнеш тази любов, защото тя не добавя нищо към твоя образ и не повишава твоята самооценка. Такава любов все едно е маловажна. Ако не ме обичат най-хубавите и най-ярките личности, все едно никой не ме обича. И отново — страдания.