Заместник-шефът по персонала раздаде на всеки от присъстващите по купчинка визитни картички, на които бяха записани името и телефонът на психоложката. Когато се върна в кабинета си, Люба добросъвестно изпълни указанието и информира всички финансисти от фирмата, раздаде визитните картички. Останалите няколко броя — пет или шест — небрежно остави на бюрото си. Точно пък тя, Люба Кабалкина, няма проблеми и не може да има. Толкова обича работата си, интересно й е това, което прави, харесват й подчинените й, с които никога и по никакъв повод не влиза в конфликт и които се отнасят към нея с уважение. За какво й е някакъв кинезиолог! Тя и тази дума никога не е чувала. Какви ли не ги измислят хората… Сигурно е някаква шарлатания.
Но мисълта, че няма проблеми, се въртеше в главата й подозрително настойчиво и след няколко дни Люба призна пред себе си, че все пак има проблем. Вярно, проблемът й няма никакво отношение към работата, но той съществува. И това е абсолютно очевидно.
Майката на Люба винаги й казваше:
— Дъще, ти се учеше зле, никога не си била сръчна в ръкоделията, нямаш таланти като Анита. За сметка на това умееш да обичаш хората и това е много хубаво. Умееш да обичаш не само своите кавалери, но и приятелките си, и роднините, и всички, с които те среща животът. Това е много голям талант, не на всеки е присъщ.
Като съвсем млада Люба не разбираше много добре думите на майка си и дълбоко в душата си смяташе, че Зоя Петровна просто търси с какво да я утеши, та момичето да не страда от своята незначителност и посредственост редом с такава звезда като Анита, по-голямата и сестра. Когато порасна и се научи да се вижда отстрани, разбра за какво говори майка й. Да, наистина, друго може би не, но да обича хората Люба Кабалкина умее, никои не може да го отрече.
Мъдрата й майка, която бе заменила кариерата на киноактриса и статута на съпруга на прочута личност срещу любов, знаеше какво говори. Люба се радваше на всяко ново познанство, радваше се, когато откриеше у човека някакво качество, радваше се, че може да му се наслаждава, да го обича. А щом го обича — да прощава всичко. Беше й лесно да се отнася добре към хората. Тя обичаше всички, преди още да ги опознае, у никого не виждаше враг, от никого не очакваше неприятности или измама — и всичко това беше толкова искрено, толкова истинско, неподправено, че на никого и през ум не минаваше да й прави гадости или мръсотии. Със своята откритост и готовност да обича Люба будеше само благоразположение към себе си.
И изведнъж това чувство на срам… Изскочило от някакви неведоми тъмни дълбини на подсъзнанието, то й тровеше живота, принуждаваше я да лъже, да крие, да увърта. Боже мой, тя никога в живота си не се бе срамувала от своите чувства и постъпки, никога не беше се срамувала да си признае какаото и да било, защото обичаше хората и беше сигурна, че всички те са умни, добри, всичко разбират, ще я разберат и няма да я осъждат, защото изпитват към нея такава любов, каквато и тя към тях. И през ум не й минаваше да се срамува, че е родила две деца от различни мъже, без да е била омъжена за някого от тях. Тя искрено бе обичала бащите на своите момчета и смяташе, че това обяснява всичко.
И Люба никога, нито за минута, не бе се тормозила, задето не беше красива, умна и талантлива като по-голямата си сестра. Тя не се стремеше да прилича на Анита, не се опитваше да й подражава и разбира се, не й завиждаше. Просто я обичаше.
Но все пак в живота й се появи нещо, което тя се срамуваше да си признае.
Да, проблем съществува. Но този проблем няма никакво отношение към работата й, затова тя няма да ходи при никаква кинезиоложка.
Така реши Люба Кабалкина в края на август.
А после започнаха да се случват невероятни неща. Невъзможни. Неща, които тя не можеше да овладее.
И ето че сега седи в колата си, безсилна да помръдне, тъпо гледа арматурното табло и не разбира какво трябва да прави.